Лек ветрец прегръщаше наведените жита и силна и сватбена бодрост прииждаше откъм гората, откъм нивите и проникваше в душата на човека, та и децата с крясък газеха по рововете и водите. Птичките запяха в шубраците, кучетата се разлаяха, токачките на свещеника заскачаха по плетищата и всички дворища, пътища, порти и къщи зазвънтяха от превиквания и разговори, дори там нейде към воденицата някой запя:
А откъм полето, заедно с мученето на подкарвания към село добитък се предваряха кресливите и игриви песнички на пастирките:
Почнаха да си отиват и колите на някои другоселци, които бяха изчакали да премине бурята, а мнозина останаха да гостуват на липчени: това бяха онези, които тъй сърдечно някога бяха дошли да помагат на жените. По-богатите ги гощаваха по къщите си и не жалеха ни ядене, ни пиене, а пък по-бедните отведоха своите благодетели на черпня в кръчмата, защото с дружина винаги е по-приятно и по-весело там.
Момчетата бяха докарали музика, та още от вечерня из кръчмата се разнасяше свирене на цигулка, боботене на контрабас и игриво дрънчене на дайре.
И мнозина други се запътиха натам, тъй като от толкова време, още от самите заговезни не бяха се събирали на веселие.
Събра се много народ, нямаше къде да се седне и мнозина трябваше да се задоволят да насядат по натрупаните пред кръчмата греди. Понеже времето беше хубаво и по небето светеха златни потоци, мнозина се бяха разположили под стряхата и викаха на евреина там да им изнася пиене.
И понеже кръчмата бе препълнена току-речи все от млади, веднага се впуснаха и в оберек, та чак стените и дъските на пода заскърцаха; за голяма почуда танците предвождаше Шимек Доминиковичин с Настуша. Напразно по-малкият, Йенджих, го дърпаше настрана, като му шепнеше тихо и досадно, но нищо не сполучи, защото момъкът беше пламнал и не искаше и да чуе. Той пиеше водка, караше също и Настка и другарите си да пият, а щом гръмваше музиката, хвърляше на музикантите десетачета, улавяше през кръста Настка и кряскаше с всичка сила:
— Сечете, момци, бързо карайте по нашенски!
И се носеше из кръчмата като разярен жребец, провикваше се юнашки и блъскаше отсечено с токовете по пода.
— Ей, синеца, сламата из кончовете му ще изскочи! — шепнеше Ямброжи и си преглъщаше слюнката срещу застаналите да пият до него. — И млати с крака като с бухалки: ще се откъснат и ще се разхвърчат.
— Гледай само ти да не изгубиш нещо — изръмжа Матеуш, който стоеше там с другарите си.
— Дай да се почерпим, само мир да е — рече с усмивка Ямброжи.
— На̀ ти, само да не глътнеш чашата, пияница такъв! — И той му подаде пълна чаша и се завърна гърбом към него, защото кметовият брат Гжеля им заприказва нещо тихо; те се облегнаха на тезгяха и внимателно го слушаха, без да гледат нито танците, нито водката пред тях. Шестима бяха, най-личните селски момци, най-богатските и на най-добри стопани синове. Те разговаряха вдълбочено, но понеже шумът ставаше все по-голям и все повече хора се наблъскваха, пренесоха се в жилището на евреина, тъй като другото помещение бе заето от възрастните мъже и от гостите.
Стаята бе тясна и натъпкана с измачкани завивки, в които спяха еврейчетата, та едва се настаниха до масата. Една лоена свещ пушеше на окачен на потона пиринчен свещник. Гжеля ги изреди с чашата, пийнаха веднъж-дваж, но някак никой не подхващаше това, за което бяха дошли, та Матеуш подметна подигравателно:
— Започвай, Гжеля, стига сте седели като врани на дъжд!
Още не успял да започне Гжеля, влезе и ковачът, поздрави и потърси място да седне.
— Тоя катраник всякога ще пъкне там, дето не го сеят! — избухна Матеуш. — Наздраве, Михале! — добави той веднага, като потушаваше гнева си.
Ковачът изпи чашата, придаде си спокоен израз на лицето и рече на шега:
— Не съм лаком за чужди тайни и виждам, че тук няма нищо като за мене.
— Добре го каза! Добре ти е на тебе с немците — в петък пържена сланина36 и кафе, а още по-добре ще ти е днеска, на празника…
— Приказваш глупости, Плошка, като че си пиян… — отвърна той.
— Казвам това, което всички знаят, че всеки ден си имаш вземане-даване с тях.
— Който ми дава работа, нему работя, не избирам.