Цял час продължава това и като свършиха да пеят, вдигна се глъчка, коленичилите хора наставаха и Ямброжи почна да събира свещите от подставката и да им ги раздава. Свещеникът още допяваше около ковчега и го окаждаше с кадилницата, докато въздухът стана син от пушека, поръси със светена вода, изпя още нещо и тръгна след кръста към вратата.
Черквата се затресе от викове, плачове и хлипания, защото най-личните стопани вече вземаха ковчега и го понесоха към колата. Положиха го в плиткия кош, който бе постлан със слама. В тази слама Ягустинка зарови тайно, за да не видят свещениците, един хляб, увит в чисто платно, Петрек хвана късо юздите на конете, плющеше с камшика и нетърпеливо се оглеждаше за свещениците.
Заечаха скръбно камбаните, изнесоха черните хоругви, светнаха кандилата. Стахо понесе кръста, а свещениците запяха:
— „Miserere mei, Deus!“38
И страшната песен, песента на смъртта зарида над главите с безбрежна печал и ужас.
Тръгнаха бавно по тополовия път към гробищата.
Черната хоругва със скелетното изображение на смъртта запърпори на вятъра като някаква страшна птица и се понесе напред; след нея блещеше сребристият кръст и се отваряше дългата улица от членовете на братството със запалени свещи в ръце, и вървяха в черни одежди свещениците.
По средата караха ковчега, сложен на високо върху слама, та всички го имаха все пред очи, а веднага след него вървяха бавно домашните на Борина с бурен плач и вайкане, а отстрани и отдире, кой където бе намерил място, се натискаше цялото село и вървеше в дълбока скръб и мълчание.
И болните, и сакатите дори бяха излезли да го изпроводят.
Замъгленото, сиво небе висеше ниско, сякаш опряно на наведените над пътя грамадни тополи. Всичко стоеше неподвижно и прегънато, като че ли заслушано в тия скръбни песни, и когато повея вятър и раздвижи ниви и дървета, посипа се роса като тих и жален плач, а разлюлените жита се поклащаха бавно с тежките си класове и все по-ниско се навеждаха, сякаш падаха в краката на господаря в последен смирен поклон.
Песента на свещениците се разнесе далече из въздуха и страшна тишина се стовари на душите. Само камбаните непрестанно ечаха, биеха с тъжен глас, викаха нещо към мрачното небе, към горите и към замъглените далечини. Чучулигите пееха над полята, някъде кола заскърца, хоругвите пърпореха, калта шляпаше под краката и болезнени, сиротински плачове непрестанно се носеха.
— „Miserere mei, Deus!“ — запя отново свещеникът, а след него повториха заедно скупският свещеник, органистът и ковачът, който държеше чадър над свещениците, защото пак започна да ръми.
И тъй страшно, тъй отчайващо, тъй плачевно пееха, та чак сълзи извикваха; сърцата замираха, а тревожните очи, унесените в човешкото безсилие очи се рееха по света и по облачното небе и просеха милост. Лицата бледнееха, душите страдаха, болезнен трепет обземаше хората и те въздъхваха все по-тежко, а някои вече бършеха сълзите си или шепнеха молитви с посинели устни, удряха се в гърдите и се каеха сломени; всички бяха помрачени от тежка безнадеждна тъга, бяха потиснати от безгранична жал, та като някакви люти пушеци се носеха в душите им тревожни размисли и стенания.
Божичко, смили се над нас, грешните! Господи!
О, съдбо човешка, съдбо неотстъпчива!
А защо са всичките тия трудове с пот на челото? Какво е този човешки живот, който се стопява като сняг без следа, та дори и родните деца не си го спомнят?
Само една скръб, само плачове, само страдания…
И какво е това щастие, добруване, надежди?
Празен дим, тление, измама, нищо…
А ти, човече, какво си ти, който се големиш и се държиш гордо над всички други създания?
Само вятър си и ти, който не се знае откъде дохожда, не се знае защо вее, не се знае накъде отвява…
И ти, човече, се смяташ господар на целия свят?
Рай да ти дадат — ще трябва да го оставиш.
Всичките сили да ти даде някой — смъртта ще ти ги изтръгне.
Най-големия разум да ти признаят — пак на прах ще станеш.
И не ще превъзмогнеш съдбата си, окаянико, смъртта не ще победиш, не…
Защото си безпомощен, слаб и излишен като лист, който вятъра отбрулва и завява по света.
Защото, човече, си в ноктите на смъртта като птичка, грабната от гнездото, която си писука радостно, скача и пее, без да знае, че скоро зла ръка ще я стисне за гърлото и ще я лиши от сладкия живот.
О, душо, защо движиш човешкия труп, защо?