Тъй чувствуваше народът, тъй размисляше и гледаше печално зелените поля, блуждаеше със скръбни очи наоколо и тежко въздишаше от тези неизказани болки, та лицата каменееха и душите се разтреперваха.
Но те знаеха също, че едничката човешка надежда е в Христовото снизхождение, а едничкото прибежище на душата — в неговото свето милосърдие.
— Secundum magnam misericordiam Tuam…39
Тежките латински изрази падаха като замръзнали буци пръст върху душите, та хората неволно навеждаха глава, сякаш под неумолимата коса на смъртта, но вървяха, без да спират. Вървяха те твърди и примирени, сиви и силни като камъните, които се виждаха по слоговете, готови вече на всичко и безстрашни, прилични едновременно и на угарите, и на буйните цъфнали поля; еднакви по сила и по слабост на дърветата, които всеки миг можеше гръм да ги тресне и да ги предаде в ръцете на смъртта, а те гордо се извисяват към слънцето и пеят мъдрата, радостна песен на живота…
Цялото село вървеше, натискаха се из пътя, но всеки бе потънал в скръб и като че вървеше в неизмерима пустош и усамотение и всеки гледаше нейде далече, като да виждаше през замрежените си от сълзи очи своите бащи, деди и прадеди, носени там, на гробищата, които прозираха вече през дебелите дънери на тополите…
Камбаните не преставаха да бият и мрачната песен се издигаше като все по-силен стон, гробищата бяха вече близко и израстваха между житата с кичурите дървета, кръстове и гробове и сякаш се разтваряха като страшен, никога незапълнен дол, в който бавно и безспирно се стича целият свят, та на мнозина вече се струваше, като че в този дъждовит въздух от всички страни бият камбани, от всички страни свещи светят, черни хоругви се веят и погребални песни се пеят; струваше им се, че от всяка къща изнасят мъртвешки ковчези, по всички пътища се движат погребални шествия и всеки оплаква някого, вие и тъй хлипа, та дори цялото небе и цялата земя се изпълват с жални стонове и се изливат потоци от непрестанни горчиви като пелин сълзи…
Шествието вече завиваше по пътя към гробищата, когато дворянинът го застигна, слезе от колата си и тръгна отстрана на ковчега, страшно притискан, защото пътят бе тесен, гъсто насаден отстрани с брезички, а и житата го обграждаха от двете страни.
Когато свещениците престанаха да пеят, Доминиковица, хванала се за Ягна, прегърбена и полусляпа, запя по своему: „Който се в грижи“…
Не ще и дума, че всички й запригласяха усърдно и подкрепяха изплашените си души с тази сърдечна песен.
И с тази песен, пълна с някаква надежда, те влязоха в гробищата.
Най-личните стопани вдигнаха на рамената си ковчега, дори и самият дворянин заподпира на средата и го понесоха по жълтите пътечки между потъналите в цветя гробове, треви и кръстове, зад параклиса, където в гъсталака от лески и лиляци чакаше вече прясно изкопаният гроб.
Страшни плачове и крясъци раздрусаха въздуха.
Хоругвите и свещите наобиколиха дълбоката яма, народът се смеси, натискаше се и назърташе тревожно в жълтеникавия и празен ров…
Като изпяха още това-онова, свещеникът застана на купчината изхвърлен пясък, обърна се и рече гръмогласно:
— Народе! Християнски народе!
Изведнъж всички млъкнаха. Само камбаните ечеха отдалеко, а Южка, прегърнала с детските си ръце бащиния си ковчег, плачеше в забрава и нищо друго не гледаше.
Свещеникът смръкна енфие, кихна веднъж-дваж и като пренесе насълзените си очи по народа, рече силно:
— Братя, кого погребвате днес, кого?
„Мачей Борина!“ — казвате вие.
Пък аз прибавям: и първия стопанин, почтен човек и истински католик погребвате… Защото аз от години го познавам и мога да заявя, че той живя примерно, хвалеше бога, изповядваше се, причестяваше се, па и на бедните помагаше.
Казвам ви: помагаше! — повтори той, като дишаше тежко.
Плачове започнаха да се чуват наоколо и все по-често се откъсваха въздишки, а той пое въздух и продължи, само че по-жално:
— И умря си, бедният, умря!
Смъртта си го избра, както вълк избира най-тлъстия овен от стадото, и то посред бял ден, пред очите на всички, и никой не може да му попречи.
Както гръм удря в най-високото дърво, та то пада разцепено, така и той падна под лютата коса на смъртта.
Но той не е напълно умрял, както казва светото писание.
Защото ето го застанал този пътник пред вратата на рая, чука и се моли, и плаче жалостиво, докато свети Петър го попита:
— Кой си ти и що искаш?