Всяка сутрин биваше все по-мрачно и по-студено и димът от комините по-ниско се стелеше по оголелите градини, и повече птици прелитаха в село и търсеха подслон из плевните и сенарниците, а враните кацваха по билата на къщите или висяха по оголелите дървета, или пък се виеха над земята с глухо грачене, сякаш пееха жалната песен на зимата.
Пладнините бяха слънчеви, но тъй мъртви и глухи, че шумът на гората достигаше като глух шепот, а шумоленето на реката се разнасяше като болно стенание и парцали от паяжини, неизвестно от къде откъснати, се губеха в острите студени сенки на къщите.
В тия тихи пладнини цареше надгробна скръб, по опустелите пътища лежеше мълчание, а в оголените от листа градини се таеше едновременно дълбока загриженост и тревога.
И често, все по-често небето се намяташе с тъмни облаци, та хората трябваше вече да се прибират от полята доста рано, защото мрак обгръщаше света…
Доораваха за сеитба, а някой изкарваше последната бразда по тъмно и на тръгване за дома с въздишка се обръщаше да се прости с нивата до пролет.
Привечер често падаха дъждове, наистина още като превалявалия, но студени и все по-често продължаваха чак до мръкване — до дългото есенно мръкване, в което като златни цветове пламваха прозорците на къщите и лъщяха локвите по пътищата, а влажната студена нощ се блъскаше о стените и изохкваше из градините.
Дори и щъркелът с пребитото крило, който остана и който хората виждаха да броди самотен по ливадите, захвана да дохожда под Бориновия сенарник, па и в самия двор, дето Витек грижливо му подхвърляше храна за примамка.
И различни просяци все по-често навестяваха селото. Тези обикновени просяци, които с дълбоки торби и с дълги молитви ходеха от врата на врата, изпращани от лая на псетата — и други, които идеха от свети места и знаеха Остра брама, Ченстохова и Калвария9 и с готовност разправяха по цели вечери какво има по света, какви чудеса и къде стават. Случваше се понякога и такъв, който казваше тихо, че иде от Божи гроб и такива чудеса разправяше, такива страни видял, през такива широки морета пътувал, толкова приключения изпитал, че набожно унесените в разказа му се удивляваха, а мнозина дори не можеха да повярват на всичко това… Но слушаха жадно, защото всеки можеше да научи нещо ново, па и нощите бяха дълги, та все можеше да си отлежи човек и на двете страни.
Хей! Есен бе то, късна есен!
И нито песни, нито весели викове, нито цвъркот на птички, нито да привика някой низ село — нищо, само вятърът стенеше по стрехите, само дъждовете се лееха като лъскавина по стъклата на прозорците и все по-често се чуваха глухите удари на снопарските бухалки из плевните.
Липци равномерно замираше, както и околните ниви, които изнемощели, посивели и оголени се отдаваха на почивка и постепенно се вкочаняваха; както и голите, изкривени и тъжни дървета, които бавно се вцепеняваха за през дългата, дълга зима…
Есен бе това, родна майка на зимата.
Успокояваше само едно — че още нямаше неспирна киша, че пътищата още не са тъй кални и може би времето ще се задържи до панаира, за който се готвеше цяло Липци като за празничен събор.
Тъй като този панаир се падаше на света Кордуля, голям и последен празник преди Коледа, всички се тъкмяха за него.
От няколко дена преди това се приказваше из село какво да се продаде било от добитък, било от храни или от дребна живина. Но понеже идваше и зима, доста нещо трябваше и да се купува: и облекло, и покъщнина, и това-онова за дома, поради което наставаха грижи и разпри, па и караници из къщите, защото — то се знае — у никого не прелива богатство, а за пестене беше все по-трудно.
На това отгоре и данъци трябваше да се плащат или общински връхнини и разни сметки помежду си, па често и заеми пред новото жито, а мнозина и на ратаи — събираше се толкова, та не един, макар и стопанин с петнайсет морги, тежко въздишаше, пресмяташе и все нищо не излизаше, ако не изкара на панаира кон или крава, а за по-бедните и дума не можеше да става.
Та затова тоя-оня извеждаше кравичката пред обора, изтриваше с метличка олайнените й хълбоци, хвърляше й за през нощта детелина или варен ечемик с картофи, само и само да се малко позаглади. Някой пък тъкмеше стари, съвсем ослепели кранти, та горе-долу, дето се вика, да заприличат на коне.
9
Бележити манастири с чудотворни икони — първият във Вилно, вторият в Ченстохова, третият на различни места в Полша. — Б.пр.