— Кой Рохо? — Той веднага разбра и доста се успокои.
— Като че ли у вас живее какойто40 Рохо?
— Да не казва господин старшията за онова старче, дето ходи по селата? Истина, че Рохо го викат!
Стражарят скочи нетърпеливо и рече заплашително:
— Не правете шутки, защото се знае, че у вас живее!
— Наистина, че неведнъж е бивал у нас, но седял е и у други. Просяк човек, където му се случи, там прислони глава да преспи. Днес в къщи, утре в обора, а понякога просто край плета. Какво се е вторачил господин старшията в него?
— Нищо, само тъй, познати сме, та затова…
— Добър човек, никому не би размътил водата — намеси се Ханка.
— Ну, знаем ние, знаем какъв е той! — измънка многозначително старшията, като се мъчеше по различни начини да разпитва за него. Дори черпеше и с енфие, но понеже всички казваха все едно и също, та нищо не можа да разбере, старшията стана ядосан от мястото си.
— А аз ви казвам, че живее у вас, в къщи!
— Та да не съм го скрил в джоба си! — измърмори Антек.
— По служба съм аз тука, понимаеш ли, Борина! — викна страшно старшията, но някак омекна, като получи за път петнайсет яйца и голяма буца прясно масло.
Витек ги проследи по петите им и после разказваше как влизали у помощника и се опитвали да назърнат в някои още осветени прозорци, но кучетата така ги връхлитали, че не успели никъде да видят нещо тайно и си отишли с празни ръце.
Но тази случка някак тъй чудно подействува на Антек, че щом остана насаме с жена си, започна да й изповядва мъките си.
Тя слушаше внимателно с разтуптяно сърце и не пропущаше нито дума. Едва когато най-сетне й обади, че нищо друго не им остава, освен да продадат всичко и да избягат, ако ще би и в Америка, тя застана отпреде му бледа като стена.
— Няма да ида и не ще позволя да погинат децата ми! — рече страшно тя. — Няма да ида! Па ако ме насилиш, с брадвата ще разбия главите на децата си и сама ще се хвърля в кладенеца! Истина ти казвам, бог ми е свидетел! Запомни това! — викаше тя и коленичеше пред иконите като за тържествена клетва.
— Тихо! Само казвам тъй!
Тя си отдъхна малко и рече по-тихо, като едвам задържаше сълзите си:
— Ще си го излежиш и ще се върнеш! Не бой се, ще се справя самичка… нито леха няма да пропадне от имота ти, не ме познаваш още… Няма да изтърва нищо из ръцете си. Ще ми помогне господ, та и това наказание ще пренеса — плачеше тя тихо.
Антек дълго мисли и най-сетне рече:
— Ще бъде, както бог даде! Трябва да изчакаме делото.
И хитрите сметки на ковача пропаднаха.
VI
— Легни си пак и не ми пречи! — измънка ядосано Матеуш, като се обръщаше на другата страна.
Шимек утихна за малко и щом оня захърка отново, почна тихо да се облича, защото му се стори, че в плевнята, където спяха, се промъква вече дрезгавината на първата зора.
Той събираше пипнешком по тока приготвените още от вчера сечива и така бързаше, че всеки миг нещо падаше от ръцете му и силно издрънчаваше, та Матеуш изръмжаваше през сън.
Но над земята лежеше още мрак, само звездите бяха вече по-бледи, към изток малко се раззаряше и първите петли тупаха с крила и пееха пресипнало.
Шимек събра каквото можа в количката и тихичко, крадешком покрай къщата излезе при вира.
Селото спеше като заклано, дори куче не полайваше, а в тишината се чуваше само шумът на водата, която падаше през отворените ставила на воденицата.
По засенчените от градини улици бе още тъмно и само тук-там се мернеше някоя бяла стена, а вирът се виждаше само толкова в нощта, колкото се отразяваха в него светлите звезди.
Но като наближи майчината си къща, той намали крачка и се ослуша, защото като че ли някой ходеше към портата и постоянно мърмореше тихичко.
— Кой е? — чу изведнъж гласа на майка си.
Той се смръзна, затаи дъх и не смееше да мръдне, а старата, недочакала отговор, пак започна да ходи.
Видя я как се мъкнеше като сянка под дърветата, опитваше пътя с тояжката си и шепнеше полугласно молитва.
„Блъска се в нощта като грешник в пъклото — помисли си, но въздъхна някак жално и тихичко и страхливо се промъкна по-нататък. — Яде я неправдата към мене! Яде я!“ — повтори си доволен, като излезе на широкия изровен път зад воденицата, и в същия миг се затича, сякаш нещо го гонеше, без да гледа нито дупки, нито камъни.
Спря се чак под кръста, където се разделяха подлеските пътища. Беше още много тъмно за работа, та поседна под кръста да си почине малко и да почака.