Но неспокойствие обземаше събраните. Те пристъпваха от крак на крак, взеха да храчат, да се покашлюват и никой не знаеше как да започне.
Наистина и Гжеля приказваше умно, и Антек улучваше право в сърцето, но се страхуваха да се противят на началника и да се заяждат с властта.
Всеки един гледаше какво ще направи другият, всеки поотделно си блъскаше главата, а всички се оглеждаха към по-богатите. Но воденичарят и най-първите от другите села се държеха някак настрана и стоеха като че ли нарочно все пред очите на стражарите и на писаря.
Антек се приближи към тях, за да ги уговори, но воденичарят процеди намръщено:
— Който има ум, той си знае за какво ще гласува — и се обърна към ковача, който се съгласяваше с всички, но се въртеше неспокойно между народа, за да подушва какво се тъкми, па отиваше и при писаря, и с воденичаря разменяше думи, черпеше Гжеля с тютюн и тъй тайно криеше намеренията си, че до края не можа да се разбере на чия страна е.
Но мнозинството вече бе склонно да гласува против училището. Всички се пръснаха по площада и без да гледат пладнешката жега, разговаряха все по-шумно и самоуверено. В това време писарят завика:
— Я да дойде тука някой!
Но никой не се помръдна, сякаш не чуха.
— Я някой да изтича до чифлика за риба. Още отзарана щяха да изпратят, а не знам защо нещо не изпращат! Само по-скоро! — гърмеше заповеднически той.
— Не сме дошли тука да слугуваме — обади се един смел глас.
— Сам да изтича, или му е жал да поразтърси шкембето си! — засмя се някой, понеже писарят имаше шкембе като тъпан.
Писарят запсува, а след малко откъм двора влезе кметът, заобиколи кръчмата и иззад селото полетя към чифлика.
— Преповил е и поизбрисал децата на госпожа писарката, та излезе сега да се попроветри малко.
— То се знае, че госпожа писарката не обича такъв смрад в стаите си.
— Скоро ще му заповядат да им изнася и цукалата! — Присмиваха му се селяните.
— Ами дворянина се нещо не вижда — учуди се един, но ковачът отвърна на това с хитра усмивка:
— Не е щур да излиза налице.
Всички го погледнаха въпросително.
— Разбира се, кой ще му заповяда да се заяжда с началника, а пък за училище няма да гласува, малко ли ще трябва да плаща и за него! Умен е той!
— Ами ти, Михале, нашата страна ли държиш? — притисна го направо Матеуш.
Ковачът се виеше като настъпен глист, измърмори нещо и се запровира към воденичаря, който се бе приближил до селяните и говореше на стария Плошка с висок глас, та и другите да слушат:
— Аз те съветвам да гласуваш, както властта иска. Училището ни е нужно. И най-лошото да е, все ще е по-хубаво от никакво. А каквото бихте искали вие да бъде, няма да дадат. Жалко, с глава зид не се пробива. И да не гласувате, пак ще го направят и без вашето позволение.
— Като не дадем пари, с какво ще го направят? — обади се един от групата.
— Глупак! Сами ще си вземат, не дадеш ли доброволно, и последната ти крава ще продадат, па и в дранголника ще идеш за упорство! Разбираш ли сега! Това не ви е дворянина — обърна се той към липчените, — с началника шега не бива. Казвам ви, правете, каквото ви заповядват, и благодарете богу, че не е по-лошо.
Тези, които мислеха същото, подкрепиха думите му, а старият Плошка след дълго мислене се обади неочаквано:
— Право казваш. На този народ Рохо разбърка ума и го тика към беда.
При тия думи се изстъпи един стопанин от Пшиленк и каза високо:
— Защото Рохо държи с господата41 и затова бунтува народа против управниците.
Върху него се спуснаха от всички страни и го нахокаха, но той не се уплаши и щом поутихнаха малко, пак извиши глас:
— А глупавите му помагат! Казах — и той се огледа с умни очи, — а комуто не се харесва, нека дойде при мене, в очите ще му кажа — глупците! Защото не знаят, че винаги така е било, че господата се бунтуват, подбуждат народа, докарват го до беда, па като дойде ред да се плаща, кой плаща? — селяните. Па като разквартируват казаци по селата ви, кой ще яде камшиците? Кой ще страда? Кого ще мъкнат по затворите? Само вас, селяните! А господата и зъб няма да обелят за вас, не, от всичко ще се откажат като юди, па отгоре и старшията ще гощават по чифлиците си.
— Защото колко им струва на тях народа? Толкова, колкото да пати зарад тях.
— Па ако можеха, още утре биха върнали крепостното робство — завикаха някои.