— Разиграли се овцете, а вълка гледа само как да се хвърли на стадото!
— Дърдорковци, синковците, нова беда ще издърдорят за всички ни!
Така подвикваха един през друг, та се вдигна страшна глъчка, понеже всеки доказваше, че има право, и искаше да убеди другите. Разпалваха се все повече, трупаха се на купчини и навред закипяха препирни и караници. Особено Гжельовите другари бъбреха най-високо и най-яростно против училището. Напразно кметът, воденичарят и стопани от другите села обясняваха, молеха, дори заплашваха неизвестно с какво. Мнозинството настръхваше все по-самонадеяно и приказваше кому каквото дойдеше на устата.
А началникът седеше, сякаш нищо не чува, шепнеше си тихичко нещо с писаря и им даваше възможност да си се наприказват. А когато сметна, че им стига лаене на вятъра, каза на кмета да удари звънчето.
— Тихо там! Тихо! Слушайте! — умиряваха ги помощниците.
И преди още да се бе утишило напълно, разнесе се заповедническият му глас:
— Училището трябва да стане, разбирате ли! Слушайте и правете, каквото ви заповядват!
Той изрече това строго, но никой не се уплаши, а Клемб изтърси без заобикалки:
— Никому не заповядваме да ходи на главата си, та нека позволят и на нас да ходим, както са ни израсли краката.
— Затваряйте си устата! Тихо, кучи синове! — изруга кметът, като дрънкаше напразно звънеца.
— Пак ще повторя, каквото казах, че в нашето училище на наш език трябва да се учи.
— Карпенко! Иванов! — ревна на стражарите, които бяха всред навалицата, но селяните в един миг ги притиснаха помежду си, а един им пошепна:
— Само някой да барне някого… триста души сме… правете му сметка…
И веднага се разстъпиха, направиха пътека и се струпаха след стражарите около началника със сподавена яростна врява, като само сумтяха, псуваха и разтърсваха пестници. Час по час някой изскачаше напред и викаше:
— Всяка гадина има свой език, само на нас заповядват да имаме чужд.
— И все заповеди, а ти, селянино, слушай, плащай и земята забрисвай с шапката си, като се кланяш!
— Скоро ще дойде дотам, че без позволение и по нужда да не можеш да отидеш.
— Щом могат толкова, нека заповядат и на свинете да им запеят като чучулиги! — гръмна Антек. Понесоха се смехове и той викаше разярено: — Или гъска да им замучи. Като направят това, ще им гласуваме за училище.
— Данъци заповядват — плащаме, новобранци заповядват — даваме, но от това…
— Тихо, Клембе. Сам най-светлейшия цар е издал закон и там е написано с ей толчави букви, че училищата и съдилищата ще бъдат на полски език! Така е заповядал сам царя и него ще слушаме ние! — крещеше Антек.
— Ти кто такой?42 — попита го началникът с втренчен в него поглед.
Антек затрепера, но рече смело, като показа книжата, които бяха на масата:
— Там пише. Не съм на път намерен — добави той надменно.
Началникът поприказва нещо на писаря и след малко писарят обяви, че Антони Борина, който е под съдебно следствие, няма право да взема участие в общинското събрание.
Антек почервеня от яд, но преди да се осмели да каже нещо, началникът кресна:
— Пашол вон!43 — и го посочи с поглед на стражарите.
— Не гласувайте, момчета, законът е на наша страна! От нищо не се бойте! — викна смело Антек.
Той се отдръпна бавно към селото и като вълк към кучета поглеждаше към стражарите, които оставаха все по-далече от него.
Но в събранието изведнъж закипя като в котел. Всички почнаха да приказват заедно, да викат, да се карат настървено, та началникът не можеше вече да чуе никой поотделно, а само откъслечни думи от псувни, заплашвания и подигравки хвърчеха като камъни над главите. Сякаш дявол се всели в душите им, така разпалено се развикаха, и никой не можеше да разбере откъде и за какво дойде всичко това.
За училището се препираха, за Антек, за вчерашния дъжд, някой миналогодишни щети припомняше на съседа си, някой само яда си изливаше, а друг се зъбеше само колкото да бъде против и настана такава бъркотия, та изглеждаше, че всеки миг ще се хванат за гушите и косите. Опита се Гжеля, опитаха се и други да ги успокоят, но не можаха да преодолеят помрачението. Кметът звънеше, та ръцете му чак отмаляваха, приканваше към ред, но напразно. Като разярени пуяци скачаха към очите си едни на други, слепи и глухи вече за всичко.
Едва когато един от помощниците заудря с тояга по оставената под капчука празна каца, та забумтя като тъпан, тогава се малко поопомниха и взеха да се усмиряват един друг.