Вечерта се протакаше бавно и дълго, докато старата запя с тих и треперлив глас:
А момчетата и Ягна тихичко й пригласяха, но тъй пискливо, че дори кокошките по върлините започнаха да крякат.
VII
На утрото — също така дъждовит и мрачен ден.
Всеки миг някой излизаше от някоя къща и дълго и загрижено поглеждаше по замъгления свят дали някъде не се прояснява. Но нищо не се виждаше освен тъмни облаци, тъй ниско понесени, че сякаш се закачаха о дърветата. Дъждът непрестанно ръмеше, а към пладне се засили в порой, като че ли някой отпусна небесните язове, та дори барабанеше по покривите.
Хората все в къщи си киснеха. Тук-там някой преминаваше през кал и дъжд до съседите да се пооплаче, че времето е такова, та и куче не можеш да изгониш навън, а мнозина още не бяха превозили от гората постилка, някой още дърва недокарал, други пък, току-речи всички, недосекли зелето, до което не можеше и да се пристъпи днес, защото вирът се бе толкова напълнил през нощта, че до съмване трябваше да се отприщят ставилата, за да изтече водата в реката, която и без това така се бе разляла, та всички ливади бяха във вода, а лехите на зелищата се чернееха като острови посред сини разпенени вирове.
И Доминикови не бяха докарали останалото зеле.
Ягна от сутринта не можеше да дойде на себе си, току ходеше от ъгъл в ъгъл или гледаше през прозореца повалените от бурята гергини и дъжда и жално въздишаше.
— Божичко, как ми е тежко! — шепнеше тя нетърпеливо и чакаше да се мръкне, та да отиде у Боринови да чистят зеле, а не щеш ли, денят се влачеше бавно, като просяк из кал: така досадно, така някак тъжна, че едва издържа човек. Беше и раздразнена, все подвикваше на момчетата и избутваше всичко, което й се изпречеше пред ръцете, па отгоре на това и глава я поболяваше. Мина й едва когато превърза темето си с печен овес, поръсен с оцет. Въпреки това не можеше място да си намери и работата й не спореше. Тя се заглеждаше в разплискалия се вир, който като разперила крила птица размахваше с тях, напъваше се с шум, та пръскаше вода чак на пътя, но не можеше да хвръкне, сякаш краката й са в земята зарасли. Отвъд вира бе Бориновата къща, добре се виждаше зеленясалият й стар покрив и скоро покритият с шинди пруст, които още се жълтееха, виждаха се и други сгради зад градината, но тя съвсем не знаеше какво гледа…
Доминиковица не беше у дома си още от сутринта. Повикали я бяха при родилка на другия край на селото, защото лекуваше и от разни болести разбираше.
А Ягна нещо я тласкаше да стане да бяга по света, по хората, но щом сложеше наметката на главата си и видеше калта и дъжда пред прага, всичко й се отщяваше… дори най-сетне й идеше на плач от тая необяснима тъга… И като не знаеше за какво да се залови, отвори своята ракла, занаизважда и занарежда по леглата празничните си премени. Цялата стая почервеня от вълненици на ивици, престилки, кафтани, но и това не я зарадва днес, не… равнодушно и с отегчение гледаше тя своето богатство, издърпа отдолу само забрадката и панделката от Борина, сложи си ги и дълго се гледа в огледалцето.
„Не е лошо, трябва довечера да си ги туря“ — помисли си тя и веднага ги прибра, защото някой идеше към къщи покрай плета.
Влезе Матеуш… Ягна чак извика от почуда, защото за него най-много я одумваха из село, че се срещат по нощите из градините, па и другаде го пуща… Стар ергенин беше вече, отдавна бе прехвърлил трийсетте, но не искаше още да се жени, защото имаше неженени сестри, а както Ягустинка клюкарствуваше — защото момите, па и чуждите жени по му се харесвали… Беше мъж израстен като дъб, силен, самонадеян и затова тъй упорит, неотстъпчив, че рядко имаше човек да не му се бои. И всичко умееше, проклетникът му; на флейта свири, та да се унесеш; коли правеше, къщи градеше, камини зидаше — всичко така сръчно, че работата пращеше в ръцете му, само дето ни пара не завърташе. Много печелеше, но всичко веднага пропиваше и подаряваше или даваше назаем… Големб10 му бе презимето, макар че по лице и по своята сприхавост повече на ястреб приличаше…
— Да бъде похвален!
— На веки… Матеуше!
— Аз ти ида, Ягушо, аз…
Той стисна ръката й и така разпалено я гледаше в очите, че момичето се изчерви и се заозърта неспокойно към вратата.
— Половин година беше по света… — шепнеше тя смутена.