— На гладно куче и мухата е сладка, ама ние не сме гладни. Ягуша има наследство от баща си пет морги ниви и морга гора и ти ще припишеш шест. Шестте морги на пътя, дето лятос бяха картофите ти.
— Най-добрата ми нива!
— Ами Ягуша не е ли най-добрата и най-хубавата мома в селото!
— Така си е, затова и пратих сватове, но какво думаш ти, шест морги, цяло стопанство. Какво ще кажат децата! — Той започна да се чеше по главата, защото мъка сграбчи сърцето му; ами как, такава земя, най-хубавата, да я даде!
— Умен си ти, драги мой, но сам помисли, че това приписване е само едно осигуряване на момичето. Нали докато си жив, никой няма да ти отнеме този имот — а пък що е Ягушино, що й се пада от баща й, още напролет ще повикам мерач, ще си го вземете и можете да си го сеете… Помисли си, че няма нищо лошо да те сполети, и припиши шест морги.
— Разбира се, за Ягуша ще припиша…
— Кога?
— Па ако щеш, и утре! Не, в събота ще наредим известяване14 и веднага ще отидем в града. Каквото и да е, веднъж ще се мре!
— Ягушо, я ела, дъще, я ела! — завика Доминиковица девойката, на която кметът разправяше нещо и тъй я притискаше към тезгяха, че тя високо се смееше.
— Ягушо, Мачей ти приписва шестте морги при пътя — каза й тя.
— Да живееш — прошепна Ягна, като протегна ръка към него.
— Да пийнем от тая сладката за здравето на Ягна…
Пийнаха. Мачей я улови през кръста и я поведе към другите, но тя се изтръгна из ръцете му и отиде към братята си, с които се разправяше и си попийнуваше Ямброжи.
Глъчката ставаше все по-голяма. Надойдоха и други хора: този-онзи влизаше да види какво става, а други да откачат даром по някоя чаша по този случай; дори и слепият старец с кучето, и той се намери тук и седеше на видно място, вслушваше се и от време на време четеше на глас молитви, та го чуха; тогава Доминиковица му даде водка, нещо да хапне и няколко гроша в шепата.
Хубавичко си бяха пийнали и всички заедно приказваха, па се стискаха, прегръщаха се, държеха се като приятели и братя, както бива при повече пиене.
Само евреинът се промъкваше тихо между тях и слагаше все нови половници и бутилки с бира и записваше с тебешир върху вратата кой колко поръчва.
А Борина бе като замаян от радост, пиеше, черпеше, канеше, приказваше, както рядко са го виждали, и постоянно се притискаше към Ягуша: забавляваше я той, галеше я по лицето, защото не бе редно тъй пред всички да я прегърне през шията и да я целува, ако и да не можеше вече да се въздържа, само я хващаше през снагата и я водеше към по-тъмното.
Доминиковица изведнъж се сепна, че е време вече да си отиват, и извика синовете си да стават.
Но Шимек беше вече пиян и като чу майка си, само оправи пояса си, удари с пестница по масата и извика:
— Господар съм, майка му стара… Който иска, нека си отива… Пие ми се и ще пия… Евреино, водка дай!
— Трай, Шимек, трай, че ще те бие — стенеше плачливо Йенджих, също така здравата пиян, и дърпаше брат си за клашника.
— Хайде у дома, хлапаци, у дома! — изкряска им страшно Доминиковица.
— Господар съм, искам да остана и ще остана водка да пия… стига вече мама е господарувала… ако ли не… ще я напъдя… вещицата…
Но старата го блъсна в гърдите, та той се повали и веднага изтрезня, а Йенджих му нахлузи шапката и го изведе навън; но види се, въздухът подействува на Шимек, защото едва измина няколко крачки, сполитна, хвана се за плета и почна да вика и мърмори:
— Господар съм, майка му стара… моя е земята… каквото ми е воля, това ще правя… водка ще пия… Евреино, арак… па ако не… ще изгоня…
— Шимек! Моля ти се, Шимек, хайде да си ходим, мама иде! — стенеше Йенджих и плачеше с горчиви сълзи.
Скоро дойде старата с Ягна и подбра изпод плета синовете си, защото се бяха вече хванали за косите и се валяха из калта.
След излизането на жените в кръчмата малко попритихна. Хората се разотидоха полека, останаха само Борина, годежарите, Ямброжи и просякът, който сега пиеше с всички заедно.
Ямброжи вече не се помнеше, стоеше насред кръчмата и ту тананикаше, ту нещо високо разказваше:
— Беше черен, като на черен котел дъното беше черен… помери към мене… но ще ме улучи в… Забих му щика в корема… завъртях, та чак запращя… пръв!… Стоим… стоим… и току началника лети… Боже господи! Самия началник!… Момчета… казва… народе… казва… На линия… напред… — изкрещя Ямброжи, колкото можа, изправи се като струна и бавно заотстъпва, та дървеният му крак дори тропаше. — За мое здраве. Петре, пий… сирота съм… — бърбореше той неразбрано до стената, но не дочака, ами внезапно се втурна и излезе от кръчмата, само пресипналият му пеещ глас се чуваше откъм пътя…