— Има време, ще си купиш и ти ботуши.
— Ще си купя, Куба, ще си купя. Да порасна само за слуга и веднага ще отида във Варшава, ще се ценя да гледам коне… а, в града всички с ботуши ходят, нали, Куба?
— Нали, нали… още ли помниш това?
— И още как! Бях на пет години, когато Козеловица ме доведе, и добре помня… ами как… студено беше… отидохме пеша до железницата… помня… там колко много лампи светеха… и досега ми се премрежват очите… помня… па къщи, колко много къщи и все такива големи като черквата…
— Дрънкаш си! — рече пренебрежително Куба.
— Добре помня, Куба… нали и покривите не можех да видя… па колко много файтони… прозорци до самата земя… струваше ми се, че цели стени са от стъкло… и едни камбани бият, край няма…
— Толко много черкви, как да не бият!
— Е па, отде другаде толко дрънкане ще се вземе?
Те млъкнаха, защото вече влязоха в гробищата и се запровираха през гъстата навалица, която се бе натрупала около черквата, а вътре нямаше място.
Просяците бяха образували улица от главния вход на черквата до пътя и всеки по свой начин си дереше гърлото, викаше и молеше за милостиня, а някои и на цигулка посвирваха плачливо, някои песни проточваха жално, други пък свиреха с цафари или с хармоники, та се разнасяше един врясък — чак ушите на човека пронизваше…
В притвора имаше толкова много народ, че при масата, където органистът записваше имената за поменуване, както и при другата, където записваше синът му Яшо, ученикът, можеха да изпотрошат ребрата на човека.
Куба се промъкна напред и подаде на органиста доста дълъг поменик. Той записваше и взимаше на всяка душа по шест гроша или, ако някой нямаше пари — по три яйца.
Витек поизостана, защото много го настъпваха по босите крака, но колкото можеше, се тикаше, макар че мнозина с ропот мърмореха, че се вре под мишниците им и изпреваря по-старите. Парите си той стискаше в шепа и когато го доблъскаха до масата пред органиста, забрави какво щеше да каже… И как да не забрави, все господари и господарки, почти цяло село, и воденичарката с капела като дворянка, и ковачите, и кметът със своята… всички го гледат… вслушват се… припомнят си с глас разни умрели… и по десет… и по двайсет имена казват… за цял род… за бащи, деди и прадеди… А той — какво?… Нима знае коя е майка му? Кой е баща му? Знае ли?… Има ли кого да помене?… Божичко… Той само разтвори широко уста и сините си очи и застана неподвижен като обезумял… Сърцето му се сви от болка, та едва можеше дъха си да поеме… И стана му тъй тежко под лъжичката, та му се стори, че щеше да умре… но не остана там, защото го изблъскаха в къта при светената вода15, и той подпря глава о цинковия съд, за да не падне. Сълзи като маниста капеха от очите му… като тъжни броеници… и напразно искаше да ги задържи… напразно… и тъй се тресеше, всяка негова костичка тъй трепереше, че нито зъбите си можеше да удържи, нито пък прав да стои… Той седна в ъгъла, за да се скрие от хорските погледи, и плака с жални сирашки сълзи…
— Маминко! Майчице! — скимтеше нещо в него и късаше цялата му душа. И нито знаеше, нито можеше да разбере защо всички имат бащи и майки, а само той е сирак, само той едничък…
— Исусе мой, Исусе!… — хлипаше и отмаляваше като задушавана от клопка птица, докато най-сетне Куба го намери и извика:
— Витек, даде ли вече да поменат?
— Не — отвърна той, па стана, изтри очи и енергично се запровира към масата… да, и той ще запише имена… нима знаят, че няма никого… защото… ако е сирак, той е за себе си… подхвърлено дете… Той хвърли смел поглед и с непоколебим глас каза имената: Юзефа, Мариана и Антони, тези, които най-напред му дойдоха на ума…
Заплати, взе остатъка и тръгна с Куба да се моли в черквата и да чуе как свещеникът ще спомене неговите покойници…
Насред черквата имаше подставка с погребален ковчег, обкичен с ярки светлини наоколо, а свещеникът четеше от амвона безкрайни поменици от имена — и щом прекъснеше, отговаряше му високо казваната от всички молитва за умрелите, останали в чистилището.
Витек коленичи до Куба, който измъкна от пазвата си броеница и зачете всичките молитви „Радвай се, Богородице“ и „Верую“, които казваше и свещеникът. Прочете и Витек една-две молитви, но най-сетне молитвената монотонност, топлината и умората от плача го замаяха, той се опря леко о хълбока на Куба и заспа…
След пладне на вечерна служба, която на този ден веднъж в годината се извършваше в гробищния параклис, отидоха всички Боринови.
15
В притвора на католишките черкви има съдове със светена вода, в която влизащите си потапят пръстите и тогава се прекръстват. — Б.пр.