Но Ягуша я нямаше, жените още я пременяваха в килера, който бе здраво затворен и строго пазен, защото момците натискаха вратата или пробиваха зирки в дъските и се задяваха с шаферките, та се чуваше отвътре само писък, смехове и женски врясъци.
А майката и синовете посрещаха гостите. Доминиковица черпеше с водка, канеше по-старите да седнат на пейките, и следеше за всичко, че се струпа толкова народ, та трудно можеше да се мине през къщи — стоеха в отвода, чак до портата дори. И не каквито и да са гости, не! Все стопани от род и богати, всички роднини, близки и сватове на Бориновци и Пачешки, други пък познати, па и от по-далечните села дошли.
Разбира се, нямаше нито Клемб, нито Винчорковци, нито някои сиромаси с по една морга, нито пък ония бедняци, дето ходеха по чужда работа и винаги държаха страната на Клемб…
Не бе за тяхната уста лъжица тази сватба.
Тепърва след някое време отвориха вратата на килера и органистката и воденичарката въведоха Ягна в стаята, а шаферките я заобиколиха като венец; и всички стройни и хубави, цветята нищо не биха били пред тях, а тя помежду им — най-стройна и като най-красива роза в средата: цяла в бяло, в кадифе, в пера, панделки, сребро и злато, та изглеждаше като някоя икона, когато я понесат на лития; от хубостта й изведнъж всички притихнаха: така онемяха и се чудеха хората.
Хей! Откакто има мазури17 на тоя свят, не е имало по-хубава булка!
Веднага щаферите се развикаха и гръмнаха с все гърди:
Борина се приближи, хвана я за ръка и заедно коленичиха. Майка й ги прекръсти с иконичка, почна да ги благославя и да ги ръси със светена вода, та Ягуша с плач падна в краката й, а после запрегръща и другите, прощаваше се и се сбогуваше с всички. Жените я улавяха за раменете, прегръщаха я и я предаваха по-нататък; поплакаха си всички, а Южа плачеше с глас най-силно, защото си припомни за покойната си майка.
Наизлязоха пред къщи, наредиха се както трябва и тръгнаха пеши, защото черквата беше много наблизо.
Музиката вървеше напред и гърмеше с всичка сила.
А после шаферите поведоха Ягна — вървеше тя бодро усмихната през сълзи, които още висяха на ресниците й, накичена сватбено като отрупано с цвят дръвче и като слънце привличаше всички погледи; косите й бяха сплетени над челото, на тях висока корона от златни украшения, паунови пера и клончета розмарин; от короната се спущаха до раменете й дълги панделки от всички багри; те шумяха заедно с нея, вееха се и бляскаха като небесна дъга; облечена бе с набрана в кръста фуста, елече от синьо като небето кадифе, обшито със сребро, и риза с широко бухнали ръкави, а под гушата ситно набрана яка, обточена със синя нишка. От гушата чак до средата на гърдите й падаха цели върви корали и кехлибари.
Шаферките водеха подире й Мачей.
Като израстен дъб зад стройна ела в гората вървеше той след Ягуша, поклащаше се само в бедрата и разглеждаше покрай пътя, защото му се стори, че видя в навалицата Антек.
След тях вървеше Доминиковица с годежарите, ковачите, Южа, воденичарските, органистката и някои по-първи селяни.
Из целия път отдире се движеше цялото село.
Слънцето вече залязваше; червено и грамадно, то висеше над гората и с кървави лъчи заливаше пътя, вира и къщите и в тоя пожар се движеха бавно сватбарите… Очите се премрежваха от ония панделки, паунови пера, червени панталони, портокалени вълненици, забрадки, бели клашници — като някоя дълга нива, покрита с цъфнали цветя, която се движи срещу вятъра, бавно се полюлява и пее, защото шаферките често запяваха с тънки гласове:
Доминиковица си поплакваше по целия път, вглеждаше се в дъщеря си като в икона и не чуваше нищо от това, което й приказваха.
В черквата Ямброжи вече палеше свещите на олтара.
Събраха се в притвора на черквата, наредиха се на двойки и се запътиха към олтара, че и свещеникът вече излизаше от стаята с одеждите.
Венчавката мина бързо, защото свещеникът бързаше да иде при болен. А когато излизаха от черквата, органистът засече на органа такива мазурки, обертаси и куявяци, че краката сами подскачаха и само що някой не викна да запее, добре, че овреме се досетиха!