— Малко неща си забранявам — заяви, — защото съм човек като всички. Но на първо място е службата и веднага след нея — дружбата!
Един управител можел лесно да се провали, тъй като всички искали да го черпят: на пристигане, на прощаване, по случай доброто или лошо време. Разбира се, и от мъка. Защото, да прощават другарките, жените шарят с очи. Има мъже, дошли само за приключения: види нещо по-хубаво, загледа се, цял ден лежат един до Друг, къпят се, преобличат се по десет пъти… Тук се мерне едно, там друго… Е, човек свиква, пък и голотията е от природата. Не е почернял заради службата. Цяло лято е на море, а стои на сянка. Виж, децата идват и си отиват, пекат се, готови арапчета. Да, тукашен е, от Бургас. В момента е учител по немски, но го товарят и с часове по ръчен труд. Времето е от добро — по-добро, понякога с месеци не вали. Пълно е с чужденци — чехи, немци, поляци. Минават и западни, но по-рядко. В момента има две френски коли. Ако питате мене, настанете се отпред, вие сте млади хора, няма да се плашите от вълните. Палатката — на изток, сутрин отваряш очи и виждаш море, слънце, някоя чайка на пясъка… Регистрацията е най-лесната работа, утре, вдругиден, защо да ви ощетявам с бутилката! Виж, като свърши работното време, може да се отбие. Разбира се, заради приятните хора и доверието!…
Пак ръкостискане, малко по-дълъг поглед към Вирджиния, още един върху Флорина и…
И нашият робинзоновски живот започна. Понеже Другарят управител се обяви за европеец, ние с Тахомир трябваше да бъдем петкановци, а децата — дивачета.
Опънахме шатрите на детски хвърлей от водата, върху троскот и пясък, до млада топола. Пред очите ни се опна тъмнозелено вечерно море, „ехтящо“ и „пенливо“, кой знае защо, и „винобагрено“. Види се, на старите елини им се е пийвало повече. Над главите ни небето се беше отдръпнало високо и два реактивни самолета играеха на гоненица. Прицелваха се приятелски и натискаха спусъци. На Странджа баир гората тъмнееше отзад и навяваше тъга по история и жал по исторически места. Наоколо шарения от палатки, езици и тоалети превръщаше пустото до вчера място в Казабланка и Акапулко, с известно преувеличение.
След няколко години тополите ще порастат, цените също, а ние — противно на всяка логика — още повече. Идеше световната инфлация и къмпинговият бум, настъпваше палатковата шизофрения, най-скъпо щеше да струва най-примитивното. В някои страни ще обзаведат пещерни условия, а в тях ще се настанят кандидати за пещерни хора. Европа от доста време се готви за това, настанало е умиление по каменния чук… Колко му е!… Тук също ще се скупчим, ще кръстосаме върви и разправии, ще превърнем морето в баня, ще се качим на дъски със и без платна, а дългите зимни дрехи ще заменим с лозов лист от копринен плат, вързан с конец, или невидимо златно синджирче.
Тахо беше човек на мисълта, но доколкото словото е и дело (за думи издават присъди), можеше да мине за делови човек. За жалост издигането на палатка е мълчалива работа, а ако се приказва, става по-лошо. Възможно е първите ругатни да са възникнали при построяването на първобитната колиба. Добре, че пристигна Вирджиния. Тя тутакси започна да дава съвети, при това, без да е виждала през плет как се прави тази къщичка. Тахо мълчеше, навикнал на съвети от малък. Лошото беше, че Вирджиния искаше съветите й да се изпълняват точно, което логически беше „конградикцио“ — дървен камък. Безпомощният майстор най-сетне не издържа:
— Жини, моля те, престани! По-добре ми запали цигара!
Вирджиния отзивчиво му подаде своята, без да прекъсва теорията на палатките, като убедено твърдеше, че първо се издига металната част, сглобяват се рейките, като се внимава кое е горе, кое долу, и едва тогава се замята платът — той е най-отгоре. Тахо се съгласяваше, търсеше кое е „горе“ и кое „долу“, но надписи нямаше, по нищо не им личеше, рейките бяха еднообразни и скучни, по-къси, и по-дълги, някои извити, други прави, заострени от една и от две страни, а имаше и обикновени тръби, през които да зяпаш морето. Намесих се и аз, започна едно търсене и опитване на комбинации, нареждане кубчето на Рубик, очакване шестица от тотото. Тъй или иначе, след залез слънце чудото стана, улучихме петица, което доказва, че чудеса са ставали и стават, а скептиците не вярват за собствено удоволствие или по поръчка. Конструкцията застана доста симетрично на краката си и заприлича на кристална решетка, може би скелет на Тахова палатка. Веднага заметнахме плата, но той след кратко колебание отказа да прилегне. Въртяхме го на възможните четири страни, додето търпението ни се изчерпа, и се принудихме да не се съобразяваме с него, още повече че вечерта настъпваше. Завързахме връвчиците по наше усмотрение, бих казал по наш вкус, временно, до утре, както каза Тахо, но на следния ден се оказа, че всичко е сполучливо, поне приемливо, нямаше нужда да започваме пак, тъй като можеше да загубим постигнатото. Заранта хората извръщаха очи към нас, бавеха крачки или поспираха, та Вирджиния ги питаше в упор какво има, да не сме вързали мечка, нямат ли си катуни, тю, че бакали се събрали, как не разбират, че е нахално да се завреш в чуждото, аз ходя ли да зяпам техните, надничат като късогледи! Чужденците отминаваха сконфузено или полуусмихнато, а леката постройка си стоеше невъзмутимо, здраво, с мощен цип на входа и още един на мрежестата завеса; тя имаше прозорче и два вътрешни джоба, сума ти опъвачи и гумиран под, застлан с одеяло и натъпкан с ваданлък. Вътре Вирджиния нареди една съвременна къща, изискана колкото самата нея, с множество шишенца и закачалки, чаши и пепелници, дори малък порцеланов сервиз и голяма червена свещ. Тази палатка просъществува близо двайсет дни и се събори едва през голямата буря, когато още петдесетина като нея пострадаха, а имаше и преобърнати, с изтръгнати колчета, хукнали към царевиците. Без злорадство ще добавя, че част от тези злополучни палатки принадлежаха на онези полуусмихнати немци, чехи и поляци, народности със стари технологични традиции. Но ние не ходихме тогава да им се присмиваме, ние им съчувствувахме, особено Вирджиния, и едва по-сетне, насаме, сравнявахме тоталното им поражение с нашето малко увреждане, При повторното издигане на Таховата палатка направихме значителни подобрения, никой вече не се извръщаше да я гледа, или пък бяха свикнали, но до пълна хармония между ръбове и рейки не се стигна. Това даде основание на Вирджиния да заяви, че са му я пробутали дефектна, те са го преценили от вратата, че е завеян. Ако не е тя, щял да бъде не Тахо, а Хахо! Тахомир я гледаше добродушно и изразяваше особеното си мнение с неизменното: „Да, Жини, ти си абсолютно права!“, чиято удивителна означаваше: „Нищо подобно!“