Чукна се с всички, като на жените направи дълбок поклон.
В погледа на Флорина имаше презрение. Ако не беше забележката накрая, едва ли щях да си помисля, че е била точно нашата нестанала актриса.
Сковах бюфета — две широки полици, на които Флорина подреди оскъдното ни домакинство, Кафеничето и тиганът увиснаха кокетно в двата края, кърпата и канчето — на собствен кол с два противоположни гвоздея. Кофата вода стъпи на тухла четворка. Отдолу изкопах малък трап. Между палатката и кола опънах въже за простор.
— Е? — попитах, търсейки признание. — Цигания! — отзова се Флорина с проклетия си навик да гледа отгоре на мене и света.
— Защо, маме? — възрази Малкото. — Виж колко е удобно!
— Като ви харесва, възхищавайте се!
Сега аз трябваше да кажа: „А какво би предпочела?“; тя ще отвърне: „Виж чужденците, виж им палатките!“; „Да, но те струват скъпо, освен туй аз не съм чужденец“; „Именно, тя нашата, българската, няма край!“… И тъй нататък, и прочие. Най-лошото е, че и двете страни са прави, тоест диалогът не може да свърши.
Не зная дали Флорина ме затъпява, или ме прави по-умен. Първите години дълго й доказвах, че мисля нормално, че логиката ми е стъпила върху земя, че в основата на всеки възглед трябва да лежи природен закон, че зло в природата няма, че „социално“ означава морално, а моралът е условие за щастие… Какво ли не съм проповядвал, като че тя беше празен съд, а аз чешмата, която трябва да го напълни.
Само че каквото наливах, преливаше. Тя си имаше свое вино или своя вода.
Когато взех да разправям преди години у дома каква снаха ще доведа, увлякох се. Прекалих като търговец на пазара и понамалих:
— Е, има и един кусур… Малко проклета ще е.
Мама каза:
— Нищо, зла кучка къща пази. Зад гърба ми Каката изстреля:
— Тате, нашата палатка е малка и смешна! На леля Вирджиния е по-хубава!
Зад естетическото недоволство се криеше социален протест.
Леля Вирджиния се трогна:
— Догодина ще ви я подарим, лелиното! Чичо Тахо ще купи още една, не се тревожи! Ела да те гримирам…
Тахо, чуваш ли?
Чичо Тахо лежеше под сенника на палатката, облакътен на пясъка, с цигара в ръка. Тази Диогенова поза смяташе да я запази трийсетте дни.
— Разбира се, Жини. Точно така ще направим.
— Но ние няма да я вземем! — пошепна ми Малкото и аз затворих от умиление очи. Когато ги отворих, то прочете бащиното щастие.
Голямата ми дъщеря вече прекрачваше плахо в света на блаженството: мазила и миризми, стъкълца и парфюми, пудри и червила. Тахомир ме погледна подкупващо-усмихнато. Горе-долу: зная, че си против тези кутийки, не понасяш маникюри, не ти се дават пари за автомобилни масла; но как ще се пребориш?
— Братовчедке — подех меко-възпитано, — не й обръщай внимание на моята кокона, защото отсега е суетна!…
— И да я оставя да заприлича на теб, така ли? — не се хвана на уловката ми Вирджиния. — Твоето не е ли суета, дето се правиш, че нищо не ти пука! Като си родиш момче, давай му акъл! Ох, на леля сладкото момиче, какви хубави пръсти има! И как са й окепазили ноктите! Кажи на безчувствения си баща да ти купи един несесер. Морската вода и слънцето изсушават кожата. Трябва, рожбо, да се мажеш редовно против слънчево изгаряне. Нищо не струва един крем „Нивеа“ и един бронзол… Искаш ли да приличаш на леля Вирджиния?
— Да.
— Тогава ще ме слушаш. Нали искаш да си хубава и момчетата все тебе да гледат?
— Ама тати нищо не ми купува!…
Сега аз потърсих Таховия поглед и примирено затворих очи.
Другото стоеше неподвижно и сините му очички изпитателно преценяваха ще има ли разправия заради гримирането на кака й. Не, няма. Тогава може и тя да опита.
Приближи и надникна. Сдържано, без да се натрапва. Ако я поканят.
— О, дяволче! — разтвори се още по-широко сърцето на леля Вирджиния. — И ти ли искаш? Ела! Кака ти ще бъде мис Плаж, защото е красавица, а ти — подгласник. Стройна си, но имаш квадратни рамене. И много мускули. Едно момиче не бива да е толкова яко. Баща ти звеноводка ли мисли да те прави?