Топло. На сушата хлябът се пече, а тука е Акапулко, Хавай. Тук сме голи и сити, блаженството може да се пипне с ръка. То се усеща с порите, защото вятърът го носи от безкрая на водата. Въздухът мирише на чистота и щастливо безделие. Тази на пръв поглед социална леност е физиологическа активност. Слънчевите лъчи са омагьосали клетките, приспали са волята, целунали са разума. Хармония, надежда за по-добър живот, за биологично оцеляване. Нашето безделие е изпълнено с морал. Парите сме ги печелили по малко.
— Бях чувала — поде разпита си Флорина, — че сте избягали от Русе, за да се ожените. Вуйна припадала, ходила в болница…
Този път Вирджиния не пое веднага. Паузата приличаше не толкова на нежелание, колкото на колебание. Флорина знае доста, но иска да научи всичко. Тахо не подсказа нищо на жена си. Той не се бърка в постъпките на хората, дори когато са тръгнали да грешат. Той им признава правото да грешат.
— Тя е една история, Флорче… Ще ти кажа направо: мене ме бедят за смъртта на баща му. Може и да са прави донякъде… Но кой можеше да предположи? И кой още му помогна? Защо трябваше да се месят в нашите отношения? То не беше брак, каквито стават всеки ден, а преместване на централния площад! Едва не се събори операта! Път направиха у тях и у дома, за да попречат. Защо бе, какво толкова ви бръкна една чиста любов? Признавам, аз не бях влюбена, но вече проглеждах истината. Защото хубавата жена е глупава, никой не й казва истината. Около мене се въртяха едни пумпали, ще се избият да ми отварят вратата, но никой не ми предлага венчило. Поне не онези, от които чакам. Баща ми вече беше получил удар, мама безпомощна, няма пенсия, сестра ми разведена, тръгнала да спасява един хлапак удавник а аз, двайсет и шест-седем годишна, се мъча да уредя утрешния си ден. И какво? Нищо, все същото: компании, пътища, чаши, цигари. И досадни предложения за любов. Тарикатите ми целуват ръка и ми помагат да сляза от стъпалото, бохемите пръскат пари за подаръци, пинтиите плащат, но искат залог… Бях страшно разглезена от комплименти и внимание. Е, хубав живот, но трябва да се мисли за по-нататък, както казваше мама. Взех да се оглеждам, да се замислям кой как и защо харчи. То трябвало съвсем малко, за да разбереш, че никой не се е загрижил за тебе. Само този наивник се мъчи да ме вади от батака. И си припомних как ми купуваше хляб и кебапчета през сесиите, за да чета; как бях на ръба със следването и се канех да напускам; как стоеше на вратата, додето изкарам тройката, за да ме поздрави; как един път го хванах, че е похарчил последните си левчета за мене!… И много друго си спомних, осъзнах се, но не се решавам на брак. Имах страх от женитбата — сигурно от мамината трагедия… Пак тя ми отвори очите. Я го виж, казва, от колко години се мъкне подир тебе, готов е да свали ризата си, да изостави баща и майка. Той е горд и има достойнство. Такива хора рядко се срещат! Колко други се изнизаха, предлагат ти Златни пясъци и хотели, но не и женитба. Като него няма да намериш, той е влюбен, готов е на всичко, на лудост и глупост. Освен туй един на мама, къщата им по-хубава от нашата, виж баща му, ослушай се какво приказват за тях… И тъй нататък. Но защо да ми го казва, аз нямам ли очи! Така си беше, но аз затварях моите, защото… Има и други работи, кой ли ги няма!…
Направи ми впечатление, че Тахо е застинал. Не беше обичайното му спокойствие и отпуснатост. Сега той не помръдваше сякаш от напрежение.
— Дойде Нова година, Флорче, и останах да я посрещна в Русе, въпреки че ме канеха в София. Бяхме в една мансарда, романтика и алкохол, отключихме съседните тавани, намерихме ракия. След гърмежите и фойерверките се чу долу на улицата продавач на балони. Този скочи и изчезна, а след малко се връща — купил всичките. За мене. Не може да влезе. Пускай ги, казва, един по един над покривите, всеки да ти бъде по едно желание. Тази нощ всичко се сбъдва! Вживях се, хвана ме тръпка: този за щастието на мама, този за тати да не страда, за моряците, за любовта на студентите, този да стане гроздето, за красотата на Дунава, за помен на умрелите… Бяха над трийсет. Ръкопляскаха ми, а той ме поглъща с очи. Ще ме глътне. Помня, че тогава го видях за пръв път мъж: ама той бил хубав! Пък умен, от род. със стил, музикален, харчи със замах, след някоя година ще почне да вади луди пари! И влюбен! Какво като е по-млад, аз съм достатъчно важна, за да не личи разликата!
След няколко дни сме седнали в кафенето срещу паметника. Пушим и се гледаме. Вече ви казах как може да мълчи. Чакам да почне нещо, усещам, че натам върви, ами!… Мълчи! И го подкачих аз. Колега, мога ли да ти задам един въпрос? Откъде-накъде си толкова загрижен за мене? Защо непрекъснато участвуваш в живота ми? Каква съм ти аз?… Правя се и на малко учудена, възмутена. Все пак жената е фалшиво нещо… Той сериозен, намръщен. „Жена си ми, отвръща, не е ли ясно?“ Сериозно! Аз да не знам! Доколкото си спомням, не сме се разписвали… „Ще се разпишем.“ Кога си решил, съпруже?… „Идната неделя!“