— Е. деца, защо Хера ще се разсърди, ако види, че Зевс разговаря с Тетида?
Голямата ми дъщеря е на пет годинки, Малкото на три и половина. Лежат на широкото си легло, завити до раменете. Нощната лампа свети.
— Защото — натъртва думите си Малкото — и мама се сърди, когато приказваш с някоя леличка! Е, какво неразбираемо има в „Илиадата“? Запалили сме две свещи и внимаваме да не подпалим палатката.
— За кое да прочетем?
— За подвизите на Диомед! — преварва Каката. , Бих искал да се вживея. Данайците се бият с троянците на брега на морето. Слушат тези вълни, дишат този въздух, воюват за тази земя…
— Вдъхна тогава Атина Палада на цар Диомеда сила голяма и смелост да бъде пръв между всички…
Преди две хиляди години на този бряг някой е декламирал същите стихове!
Връщането ми закъсня. Намерих ги в бара. Весели. Танцуват. Не обичам да танцувам. Недостатък ми е, но ми е минавало през ума да го обявя за достойнство. Флорина умее. Сега преживяваше ритъма, трептеше с цялата си страст край Тахомир, тежките й коси забулваха лицето, ръце и крака се отмятаха едновременно и симетрично, а очите бяха огромни. Дори не ме видя. Лудееше — най-сетне свободна, най-сетне без две деца, без съпруг, без мисъл за утре — служби-пари.
Приличаше й. Тахо, по-умерен, беше вдъхновяващият партньор, оставил под сенника на палатката си лен и безучастност. Този строен, жизнен и здрав мъж би бил необикновен, ако не упояваше всеки ден тяло, очи и енергия в дим, алкохол и наложено му отчуждение… Или грешах?
Разбира се, Вирджиния се открояваше с фигурата и финеса си. Тя би могла да се размята повече и по-умело от Флорина, би й показала стъпки, чупки и импровизации, но не в този тоалет. Сега тя беше маркизата, а около нея танцуваха пажовете й. Тя се къпеше в погледи и докосвания на пръсти… Дядо викаше: русчушки мурафети!
Нито ми се танцуваше, нито ми се пиеше, нито ми се стоеше. Най-малкото ми се харчеха излишни пари, Не обичам и този гъст, наслоен цигарен дим, който воалира превземките и те изглеждат „оригинални“. Нямам особена нужда и от случайни познанства, камо ли от приятелства след полунощ.
Тогава защо се чупих-превземах, защо пих и си стисках ръцете с някакви мъже, доволни от живота и нашите жени? Накрая съединихме двете маси.
— Прекарахме чудесно! — каза Флорина на лягане и ме притисна нежно.
На следния ден ненадейно пристигна племенникът на Вирджиния, Чико, с младата си жена — крехко никакво, пък смело в приказките си момиче. Долетяха със своя „Боинг“ — разкапана кола, дипломирана таратайка. годна само за хумористично рали. Трудно можеше да се каже каква марка е това индустриално творение,; покрито с червена боя и кафява ръжда, белязано жестоко от видими и загатнати пролуки. Всеки случай западна кола, олицетворение на европейското сътрудничество, включително със социалистическо присъствие.
Три дни продължи гостуването на племенниците, три дни трая лепежът, кърпежът и изпробването на този „Боинг“, „Звяр“, „Мустанг“, „Торпила“, „Фантом“ — ласкателните му имена нямаха край. Според мене по-добре щеше да е, ако го кръстят „Камикадзе“. Всеки следобед едно импровизирано „Ей, ухнем!“ тикаше, блъскаше, риташе допотопното техническо чудо и когато силите ни привършваха, то издаваше звук, хрип, запалваше се, разтрисаше се и с неподозирана енергия хукваше, накъдето пожелаеха с Чико.
Настроението на Вирджиния литна високо, обзе я любвеобилност и всеопрощение, вече не мърмореше, не се заканваше, хвалеше къмпинга, времето и водата, помогна на семейството да обзаведе малката си палатка, сума ти пъти разцелува слабичкото момиче, непрекъснато им предлагаше кафе, бисквити и шпеков салам, наливаше алкохол, купи им кашонче цигари „Кент“, натика им няколко банкноти — Флорина взе да събира вежди и да очертава ефрейторската си бръчка. Чико също се вдъхнови, обзе го самочувствие и хлапашки възторг, хвалеше колата, службата и бъдещето си, заяви, че есента се записва във вечерна гимназия, а пролетта ще се дипломира, идната година ще следва архитектура, жена му току-що завършила строителен техникум, може би ще отидат до Югославия, където тя имала роднини… Не претегляше всичко на кантарче, приказваше и целуваше сладко съпругата си, тя му отвръщаше смело и щастието им цвъртеше като птичка на телефонна жица. Чико би могъл да бъде мъжествен с широките си гърди, но беше още розов, млад, оперетен в напъните си да изглежда важен. Смущаваше и показната му безцеремонност, тази увереност в думите, особено заявяваната любов, която приличаше на сексуална хвалба, Вирджиния не забелязваше нищо, може би намираше всичко за нормално, тя го познаваше отдавна и му се радваше такъв, какъвто е.