— А защо братовчедът не го обича? — попита Флорина.
— Ами да видиш! Даже го изгони. Ние за малко да се разведем, щях да ида на квартира с детето, какво е виновно то, че не е имало кой да го възпита! Отиде си от нас, наехме му квартира, пак ние я плащахме, но кой да го изпере, да му сготви? Пак аз! Училище напусна, не му вървеше, не му се четеше, материал беше изпуснал. намаляваха му и поведението. Движеше се в лоша среда… Сестра ми хем плаче, хем не иска да чуе за него, пенсия няма — какво ще наследиш от затворник, аз му давах някой лев, купувах му дрехи… Но го потегли към мадамчета, там се оказа на ниво. Нали го видиш. Хубав, артистичен, безсрамен. Преди няколко месеца чухме, че се оженил. Какво пък, поискал, оженил се. Пълнолетен. Хванал се на работа. Макар че м и идеше да го опердаша на голо. Защо се връзваш бре, глупчо? Първо огледай света, поживей, къде си навираш гагата!… Този свят има и опако, зад фасадата има попукано, а вътре — хлебарки! На ти сега жена — разправии на лягане и ставане! Разбирам да си закъсал, остарял, окуцял, а то младеж — шапка на тояга!
Вирджиния допи със замах чашата си.
Циганчето се беше появило вече в нашия живот. Всъщност то само приличаше на „романе чаве“, а иначе беше един от двама-тримата спасители на плажа: среден на ръст мулат с възсухо мускулесто тяло, може би красива глава и коса на млад индианец. Походката му беше също на спасител, който съзнава, че наоколо няма равни, че всички трябва да го гледат. Ще рече, момчето се превземаше, толкова му беше умът. Но тя, пясъчната ивица край морето, е нещо като ничия територия, самостоятелно държавно образувание, буферна зона на две законодателства. Тук действуваха собствени закони, един от които гласеше:
ако си млад и красив, може да се превземаш неограничено. И Циганчето използуваше тази възможност. То дефилираше по „корсото“ кога съпроводено от млади почитатели, кога в свитата на старши спасител, почти винаги украсявано от младо русо момиче. Напълно естествено. Северните момичета се впечатляват от мускулестите южняци, които налитат с гаранция на всяко чуждо същество.
Беше винаги в униформа: жълт стегнат бански, свирка на врата.
Кой знае защо, един ден си помислих, че двамата с Вирджиния си приличат. Нищо, че тя беше висока и руса, а Циганчето средно и мургаво. Разбира се, различаваха се по образование, години, социално положение, може би във всичко освен в едно: най-важното. Едва ли можех точно да го определя, то беше смътно усещане, някакво предположение. Може би гледаха еднакво на света, може би вземаха и даваха еднакво. А може би имаха едни и същи сърца, обичаха една песен… „Родено съм циганче черно…“
Тъй че не беше чудно, дето се появи на нашата маса. Кой го знае какво яде, горкото. — съжаляваше го тя. — Спасителите гладуват като хипари, храната им е повече течна, но нали трябва да подложиш, да натопиш къшей! Флорина беше наготвила картофена яхния. Предложихме му стол. Момчето отказа, седна на една топка, яде и пи малко. С Тахомир веднага мина на „бате Тахо“, а с Вирджиния бяха на „ти“, преди да се познават. Оплака се от службата: не им давали моторна лодка, едното гребло изпращяло и го вързали, няма какво да се яде. „Караме на мускули.“ А знамето никой не го поглежда — черно, бяло, червено, къпят се винаги, ако стане беля, кой виновен — спасителят! На съвещанията ги искат в лодката до пладне, трябва да пасат народа откъм морето. Пък хубавата мацка гледа да не се подчини, може да ти направи номер — плува състезателно, а се дави, иска да я изнасяш. Туй дето иде от Полша-Германия-Чехия, само едно има в главата си: спасител! Врат ни се из ръцете, сега са дошли едни хлапетии от Хале, ще се избият коя да седне до вишката, непрекъснато им развалят гънките на въжето, мислят, че сме го намотали за игра. Иди обяснявай, че правилникът го изисква. Бате Митко вече не излиза от бунгалото. Вика: „Оправяй се. Свири, ако трябва — перни някого.“
Попитахме го откъде е, какво работи иначе, школа за спасители ли е изкарал. Каза, че бил в пощата на съседното село, служител в колетното, а като излезе сезонът, улавя се тука за по-интересно. Курсове за спаси тели имало всяка година на Каваците, не е голяма работа да ги изкараш. Вирджиния го гледаше иронично-закачливо и върна приказката на младите чехкини-немкини. Сигурно много го харесват такова опечено-насновано момче с големи очи. „Момчето“ отпи и махна пренебрежително. Да ви кажа, няма да повярвате, как може такова нещо, баща й и майка й на двайсет метра, а тя лежи и се целува. Още не му знаеш името, а речеш ли да го пипнеш, ляга и си затваря очите. Вечер излезе да иде до тоалетната, а се връща… Сега чакал да дойде една Хелга от Берлин, миналата година се запознали, нищо особено, само цуни-муни, щото малка, баща и бил учен, живеели до „Александерплац“, сума изгледи му пратила, цяла изложба, канила го и на гости. Накарала майка си да му пише, един приятел превеждал писмата. Е, той знае малко немски, туй-онуй. Друга пък, от Братислава, стара мома на трийсет години, с апартамент, искала да се жени за него. „Абе всички си патим от жени.“ Една нашенка от Северна България уволнила приятеля му Кимчо. Натиснала се сама, а после като го хванала с друга, отишла в управлението, наковала го, щото с онази си скубали косите и се ритали на плажа, та трябвало да им удари по два шамара. Несправедливо, ама го уволнили, сега е на камион, изчаква един сезон. Плаче ми се, вика, може изобщо да изляза от играта, нагълтах се на прахоляк! Е, ще се върне догодина, но що да е така? Ей го и бате Митко, моряк, боцман, плува по целия свят, и той от жени пати. Една баба пък, минала четирийсет, като ми хвърли око: Млади пане, Йежеш Мария, майната ти. Предлага ми подаръци и мангизи… Само те да са! — въздъхна трагично този герой на нашето време и се надигна. Благодари за обеда и закрачи.