След него Вирджиния го разнищва доста. Вярно, простичък, лала, понафукал се, но има добри данни. Ако попадне на по-умна жена, може да се очука и да напредне.
— В какво? — попитах. Флорина отсече:
— Като го гледам, чист пройдоха! Който го е направил спасител, ум няма!
Тя е потенциален расист, ами добре, че не живее в Африка.
Вирджиния го защити:
— Важното е, че има хубаво тяло. Тука дипломи не важат, тука се искат обноски и малко владеене на езици. Ето го, най-хубавите мацки на лагера са му в ръцете, що му трябва образование? Плаща онзи, който поръчва музиката. За една вечер й взема ума, ще го помни и поменува цял живот. Любовни писма получава колкото Стефан Данаилов!
С Митко се видяхме привечер. Отидох за веслата — държеше ги под бунгалото. Вече го имах за свой. През отворената врата мярнах тънка, гъвкава жена, неглиже. Стори ми се красива, от ония, дето питат с поглед и настъпват под масата. Може да е било фантазията ми, но на следващата вечер той неочаквано дойде с мене в морето. Дъхна ми на ракия.
— Ще греба — каза. — Ще скочим на оттатъшния бурун, там прави по-едър сафрид.
— Да вземем още едно чепаре. При тази риба може да ловим „на кладенец“.
— Риба ям, кога няма друго — отвърна. — Тука каквото уловим, го раздаваме. Няма кой да я пържи.
Седна на греблата, натисна, лодката се плъзна, надигна се, преодоля вълните до брега и влезе в спокойното. Сега маховете му станаха широки и равни. Силните ръце загребваха привично, придърпваха мощно веслата и отново тялото се навеждаше напред. След малко, може би усетил възхищението ми, удари — зачести, водата отдолу се чу, движенията му станаха къси и резки. Лодката полетя. Мислех, че ще е за минута, че иска да ми покаже умение и ход. Сетих се за босата жена в голата му стая. Завидях му:
мускули, морета, океани, татуировки, свобода и по една секси фея, каквато никога няма да дойде при мен, ако ще звезди да й окача… Пък и никога нямаше да имам такова бунгало! Но този странен спасител боцман, не посещавал никога курс в Каваците, без свирка на врата и без перчене на плажа, натискаше все по-силно веслата, мълчеше унило и нямаше вид на преследван от жените гларус. По-скоро в дивата му сила съзирах опит да надмогне нещо, гняв, излизане от алкохола, може би отпушване на затаено напрежение. В мрачния му вид на мъж, който прекрачва прага на младостта, личеше не победа, а поражение. Възможно беше да е пил, но на тия калени хора дневното пиянство не личи, то се стопява в радостта или мъката. И ги стига едва през нощта. Един боцман от далечно плаване винаги има да преглъща обида, да премълчава изневяра, да изкупва прегрешения.
Бяхме стигнали рибарския бурун, Вече ловях сафрида и кофата малко по малко се пълнеше. Все очаквах моят другар да отвори уста. Усещах, че нещо го мъчи — личеше си. Но не исках да преварям. Беше се излегнал, отпиваше нарядко и по малко от бутилката, която се „намери“ в тъмния ъгъл под носа на лодката. Пушеше. Не бързаше за никъде, но не беше спокоен. Учудвах се, че тръгна без нужда с мене, че седи безсмислено с първия срещнат.