Флора заяви, че не е вярно, но Тахомир разправи как се опитали веднъж да преброят братовчедите си от шестте брака на дядо Доко — истинското му име било „Докс“. Чет и брой нямали!
Моят прадядо е умрял в Априлското въстание!
Първата катастрофа се състоя през един хубав априлски ден. „Състоя“, защото частицата „съ…“ означава двама противопоставени един срещу друг съперници. Слизам по нормално наклонена улица, с лек завой. Път чист и сух, слънцето изгряло. Студено. На завоя колата си продължи направо по закона за инерцията. Насреща идеше камионче. „Зъи-дрън-трак!“ Точно над нас има чешма с корито. Някой не затворил крана или изобщо не е могъл да се затвори. Отточният канал, разбира се, е бил запушен — чешмата е обществена. Заранта пуснали водата за два часа, колкото да намокри пътя. Режим на икономии. Мокротията се превърнала в тънък ледец, който ще заблуди и Любка Кумчева. Аз, има-няма нужда, съм подпалил — питай ме къде съм тръгнал! После поправиха чешмата и туриха знак за еднопосочно движение. А аз се заложих да видя на колко минават колите. Няма и няма! Оттогава реших: в бога не вярвам, но в дяволите — да!
Много дяволи се навъдиха, ще знаеш.
Пак такива едни дяволи поправиха колата. „Щом си психолог, познай колко ще ти вземем!“ Разбира се, не познах.
Забелязал съм обаче, че след всяка катастрофа машината става по-хубава. Сменят калници, фарове, стъкла, мигачи, капаци и тя се подновява. Боядисват я отново. Ръждата също изчезва.
Та взехме си подновената нова кола през май и ни се дощя да тръгнем веднага към София, Варна, Букурещ. Бяхме поспестили и пари за бензин — тогава той не беше още на цената на швепса. Всъщност пари за бензин винаги се намират — децата са най-бедни, а сладкарниците са винаги пълни.
Към баба Флора! Разбира се! Минава се през Русе, а там живеят нашите братовчеди Тахомир и Вирджиния Хинкови. Кръвните връзки са донякъде отживелица, те се замениха с по-съществени принципи, но нас ни гъделичкаше любопитството. Няколко дни преди това пак стана дума за тях, за музиката и картините в богатия дом, за красотата на Вирджиния и грозотата на Тахомир, за дългите им бохемски пощи. Информацията идеше от софийските братовчеди — хора с титли и очарование, на които можеше да се разчита. Станало Дума и за нас.
Намерихме къщата, намерихме и обятията им. Стая след стая, някои с двойни врати. Високи етажи, гипсови орнаменти по таваните, различни полилеи, навред завеси. Жилищната криза беше заобикаляла тази обетована земя. Дори картините бяха истински. Кабинетът на Тахомир имаше огромна библиотека. Бащината. И двата майчини гоблена — японски мотиви, с езеро, вишна й пагода. В салона — къщата имаше и салон — се мъдреше огромен роял.
Не, не си загубих самочувствието. Тополата у дома беше най-висока в село. Но тук цареше спокойствие, богатство, ум. Само празните бутилки смущаваха — бяха навред. По-късно в спалнята им щяхме да открием и една десетлитрова дамаджана с около три литра ракия. Вирджиния каза, че няма защо да се тревожим, не е много, но ще стигне.
Как хубаво ни посрещнаха нашите домакини! Тази първа вечер ще запомним с Флорина завинаги. Вирджиния ни прегръщаше и целуваше, наливаше чашите и напомняше на Тахомир да не зяпа, пушеше и предлагаше цигари. Огорчи се, че не пуша, а като разбра, че не искам и да пия, остави фаса в пепелника и си улови главата с две ръце. Най-напред реши, че си правя шега, после попита дали не вземам лекарства, не съм ли съботянин или вегетарианец, а като разбра, че здравето ми е селско, а възгледите — наполовина градски, отсече, че болестта ми е в главата. И със същото очарование и лекота, с която допреди минута ми се радваше, заяви на жена ми, че е взела ошашавен селяндур. Шущер! Язък му за стойката и височината, но нея я впечатлило ръкостискането ми — типична ръка на пейзан. Монологът срещу мене завърши с предложение да се разведе.
Тази обида, това мое разграничаване от възгледите им, Вирджиния не ми прости никога. Тя не ме прие такъв, какъвто съм, както олиото и водата не искат да се приемат, както две етърви или две отричащи се религии. А иначе толкова била чувала за Флорчето, толкова си приказвали с Тахо за нас! Но никъде не отивали, с никого не се виждали, разбира се, заради този „флегматик“. „домосед“ и „маниакален тип“ — Тахо. Той не мръдвал по цяла година от центъра, не ходел по мачове, не знаел кварталните кина, не четял български автори, дори не правел приятелства с хора, които живеят по-далеч. До София пътувал само със самолет, а ако имало някакъв концерт, отлагал делото си в арбитража, За нас си приказвали, канели се да ни открият адреса, защото само ние, българите, сме толкова равнодушни към своите, не си познаваме най-близките роднини, съгласяваме се с каквото дойде. Но, слава богу, всичко е назад, отсега ще се знаем и събираме, ще си гостуваме.