Управителят Вангелов заяви, че съм искал да извлека максимална полза, Флорина — че искам да живея сто години, Тахо го обяви за вик на прадедите у цивилизования човек, а Вирджиния отсече: причината е у главата му! Децата бяха най-близо до истината. „На тати му се спи, защото сутрин става рано“ — каза Малкото. „Ляга, защото така му казала баба, като бил малък — заяви Каката. — Тя и нас кара да лягаме рано.“
Но Митко ме превари тази сутрин. Тъмно, безлунно небе, безброй дребни звезди. Морето едва шуми, къмпинга го няма. Лодката тъмнее самотно на пясъка, а до нея се оказа човек. Добро утро! Здрависахме се, дланта му пареше. Веслата бяха окачени на клечките. Бутнахме коритото и Митко загреба, въпреки че с непознатия се одумахме. След няколко маха загубихме брега. Навътре стана по-тъмно. Щеше ми се да пусна чепарето, но не можех да се оправя в тъмнината. Пък и щях да го оплета. Не разбирах къде точно отиваме. Взирах се, надявах се да доловя розово отражение, но изтокът тъмнееше.
— Колко е часът? — попитах.
— Трябва да е към два, Мите — каза непознатият.-На излизане беше един. Ама ние се бавихме, и дотука още половин час, значи е към два, два и петнайсет. Имам страшен нюх за време. Събуди ме, когато щеш, ще ти кажа. Командирът ми вика един път: Стойчев, ти си хронометър!… Мите, бутилката нали остана в тебе?
Митко бръкна под седалката и му я подаде.
Още два часа до съмнало!
— Я дай кибрита да запалим по една, таман ще видим. Ако не е два и петнайсет, два и двайсет залагам… Нали и аз имах бутилка!…
— Изпихме я с ония.
— Ега ти, не съм забелязал!… Излязоха несериозни. Ще дойдем, ще гребем, ала-бала! Изтървахме ги… Признай, ти ги изтърва. Бяха навити. Моята вървеше до мен, даже ме беше хванала под ръка. Но изчезна.
— Махни ги!
— Какво пречеше да са с нас? Е, щом не щат, няма да ги караме насила. Да ти кажа, аз гледам на жената като на партньор. Нищо не искам, ако тя не иска. Ама те искат повече от нас! Ти срещал ли си жена, която да не иска?
— Не можеш ги разбра.
— Тука си прав. Ей ги тия, вътре се натискаха; беше ме уловила за врата с две ръце. Свят ми се зави от въртенето. „Готово, идваме!“ — Де ги? Нали щяхме да ловим риба и да кладем огън?
— Те търсеха бунгало.
— Точно така! Ти си спасител, значи имаш бунгало и си падат по мацета. Те и други път са ходили в бунгало и чакаха покана. А ти не ги покани. Нямат ли право да се разсърдят? Имат! Те се разочароваха…
— Остави ги!
— Тука не си прав! Аз щях да те питам одеве: отиваме ли в бунгалото? Но ти поръча двете бутилки, значи всичко е ясно. Туй лодка, чепаре — беше блъф. Кой ходи за риба в два часа през нощта? Само ние! Рибата още спи… На тебе спи ли ти се?
— Не.
— Спал си през деня. Туй ти е занаятът: денем спиш, нощем си с мадами. Ако е въпросът, и аз можех да стана спасител. Цял месец, как се шляя. Отпуска — вятър! Не зная какво да я правя. Вярваш ли?… И от други колеги съм го чувал.
— Не съм спал и миналата нощ.
— Вярно, ти помена. Имал си гости. Ще знаеш, нахален свят. Идват, настаняват се, ама да попитат къде ще спиш ти — няма! Човек си пати от роднини и приятели. Но най-много от непознати. Не подозираш, че съществува, а той ти подпалил чергата! Той вече те познава, идвал е у вас и е виждал жена ти да се съблича, По същото време ти си на работа, имаш служба на главата, имаш съвест, отделно чакаш повишение и се стараеш. Разбирам, свят широк. Можеш ли да я следиш всеки ден? Къде ти!… Върви си тя по улицата и — хоп — кафене. Няма значение той ли е седнал на нейната маса или тя на неговата. Той млад, атлет, спортува бягане, плуване, кон, халки. Аз ако съм на двайсет и девет, той е на двайсет и пет. Тя сравнява: онзи по-хубав и най-важното — неженен. А тя — второ издание. И си вика: мога ли да направя впечатление на един ерген? Като при нас. Аз например съм установил, че мога да сваля даже ученичка… И какво? Вади си огледалцето, плюнчи вежди, оправя къдрици, поглежда часовника. Уж бърза. Онзи, нали е спортист, гледа състезателна мадама и се хваща: „Позволете да попитам…“ Или: „Много се извинявам…“ Колкото да стане лаф. Тя мълчи, после отговаря с по една дума, накрая се отпуска. Днес случайно, другата седмица случайно, на третата — нарочно. След месец на гости у негов приятел, после у нейна приятелка, накрая у вас! Мъжът ми е на служба, дежурен по поделение, няма го тази нощ… Ще го покани ли според тебе? Ще го покани и маса ще тури! Одобряваш ли го?… За нея няма значение! Подло ли е?… Подло, но аз я разбирам, донякъде и оправдавам. На всеки се случва… Не ща да се пиша светец. Колкото да си принципен, някога ще закъснееш, ще изкараш извънредно дежурство. Но след туй се прибирам. Винаги! Собствената жена е на първо място, не давам да я пипнат!… Но… Тука е голямото „но“! Защото има неща, които никой не може да разбере. Даже и тя. Това не ми дава мира…