Беше хванал с една ръка очите си, другата държеше бутилката. Въртеше глава и недоумяваше, не искаше да приеме логиката на жена си. Как е могла да го пренебрегне? Защо го е прахосала така лекомислено?…
С кого тръгна? — попитах. Там е всичкото!… Той, представете си. на трийсет и шест! Четиринайсет години разлика! Засега пак иди-дойди. Но само след четири години той е на четирийсет. Стават ли на тази възраст дядовци и баби? Ами като я попитат утре на колко години е мъжът ти, какво ще отговори? А този, когото остави, на колко беше?… Хлъц! Ами дето го взе сега, има ли дъщеря в седми клас? Поддържа ли с нея родителски отношения? Излиза, че ти си й майка! А като дойде Елката за пари, а него го няма? Бръкни се, Ванче, дай на дъщеря си, дето не си я раждала! Досега си получавала, дойде време да даваш! Ами за рожден ден, имен ден, края на срока, Нова година, Великден, екскурзия… Отсега има да види нашата Ваня! Ще го делиш ти и с дъщеря му, и с майка му, даже с оставената му жена, защото тя има спомени с него и е свикнала с хъркането му. а ти не си… Ами като ти кажат, че се среща с нея в кафенето на онази същата маса? Тогава се промъква непозволената мисъл: какво му беше на старши лейтенант Стойчев, вече капитан Стойчев! Защо се мусех, че пийва? Да е прекалявал? Да е мъмрен и наказван като други? Ама бил не знам какъв, нямал интереси, и Добре, дрънкай сега умни приказки — ние все ще намерим с кого да разменим глупавите! Има и да не скучаят с нас… Но най-обидното ще го кажа сега, защото го премълчавах. Защото няма вече за кого да го пазя. „Мога, вика, да си счупя главата, но ще го направя от любов!“ Това няма да ми мине! Колегите са сигурни, че ще го остави. Може и той да я зареже. Добре, аз сега не мога ли да се оженя? Като спя с коя да е, ще се влюби не, ами по въздуха ще ходи! Но не го правя… Взела да ме съжалява, чувала не знам какво си! А защо не пита когото трябва? Срещу нея не приказват ли? Само аз я защитавах! Защото ме боли. Ако ме накажат, ще бъде пак заради нея! Ако ме уволнят — заради нея! Защото наближава да пребия някого… Не съм ли прав, Мите?… Ега ти, скоро няма да съмне!… Една риба сме уловили и ние!…
Последните думи младият офицер в цивилни дрехи нареждаше превит, наведен над водата. Ненадейно изповедта му секна. Дотук му беше изтерзаването. Пресели се в по-хубав свят, там можеше да прегърне която си иска. Косата му сякаш милваше морето. Побоях се да не падне, но Митко ме успокои:
— Заспал, може. Но пиян и заспал е като абдал, господ го пази. Виж как се държи!
— И той от жени пати… Твоята отиде ли си?
— Стои.
— Не се ли обижда, че те няма?
— Не я питам.
— А тя?
— Няма да издържиш, казва, защото ме обичаш! Ако не му изневеря с тебе, друг ще намеря! Не всички са загубеняци!
— Ще го направи ли?
— Търси да ме ядоса. Но с мене — не!
Искаше ми се да надникна още малко в този мъчен българин, който спасяваше себе си с гордост и пиене, дори със себеотричане. Обичаше я, страдаше, но не можеше да се лекува с лъжа. Не бе пожелал да свали от високото място своето момиче и да я направи коя да е срещната жена. Спасяваше и себе си, възможността си да вярва, да очаква друга, която ще му създаде по-силна илюзия, по-дълбока вяра.
А дали тя беше такава, за каквато се представя? Нима трябва да прекосиш България само за да изневериш с когото и да било, защото „такава ми е природата“?
— Тя те обича, барба. Но така може. Толкова може. Това е научила — друго защо търсиш? А че сърцето я тегли…
— То е .за три дни… Два.
След още малко тъмнината сякаш взе да бледнее. Бавно, мъчително се раждаше този ден. Най-сетне зората изпълзя от дълбините и пое мравешкия си ход нагоре.
Показа се и слънцето — голямо, студено, като самодоволен бог, който нехае за хората. Митко вече гребеше полека, а аз ловях.
Върнахме се, когато жените изтупваха чаршафите. Морето блестеше сребристо, простило всичко на нощта.
Инцидентното посещение на Чико и младата му съпруга беше нещо като синкоп в правилния ритъм на нашия юли. Отмина. Барометърът на настроението ни полека-лека се изравни с курортния на другаря Вангелов, който все сочеше „хубаво време“. Мълчанието на Тахо стана пак дружелюбно, с усмивка. Благородството е и великодушие; мъдреца може да го мислим само добър човек; кескин оцет за съда си зарар — викаше баба. То пък се случи Вирджиния да подпали мрежата на палатката си и гневният й пристъп заличи всичко. Ние сме децата, които ровят дупки в пясъка край морето. Който е възпитал Тахо, поклон му доземи! Другарят Вангелов се преобърна с водното колело. Преобърна и седящата до него чужденка. Преждевременно. Язък за националната ни чест! Все пак успял да я спаси, даже я изнесъл на ръце. Корабокрушението станало на прибоя, досами брега, по вечерно време. Жалко, че не го видяхме. Вината я приписахме на стария модел водни колела: те са високи, по-къси и ако седнат сто и осемдесет кила, инертността (момент на силата?) става голяма. Сигурно е попаднал и на риф, вълната е била седем бала, понесла е нагоре двамата и катастрофата е била неизбежна. За щастие и водното колело останало невредимо.