Съседът Шлаф от Лайпциг нахлу при нас с необичаен за името си възторг, едва не подскачаше от радост и като плажен факир ни показа чудо: ако два свити събрани пръста (показалец и среден) ги огледаш в опакото на полирана лъжица, отражението е нецензурно. Пристигнаха жена му и дъщеря му, носеха лъскави лъжици и представлението се игра на бис. Усмихвахме се от учтивост и те поеха по околните къщички. Друго беше по-чудно с Шлаф: шест години е бил в плен, плащал е за греховете на Адолф Шикългрубер, но не знаеше нито един славянски език. И то никак! Не можахме да се разберем и за Гьоте. Ваймар. „Фауст“. „Херман и Доротея“. „Вертер“. Приказвай, че си нямаш работа! Не се съмнявам, че е бил добър войник, добър пленник и че сега добре гледа поверените му коне край Лайпциг под ръководството на жена си. Фермата завеждала тя.
Другият ни съсед немец се настани преди два дни и беше с далеч по-големи претенции: лъскава нова кола „Ауди“ с номер от Бундесрепублик, палатка „Маями“, тента за цяло бистро и жена с блясък в очите. Някой помена, че бил лекар. Нищо чудно, с такава жена един западен немец може да е собственик на клиника. Имаха и две момчетии, които се мислеха за гангстери — непрекъснато вадеха огнестрелни оръжия с кабси и трещяха. Още: лодка за двама-трима души, хладилник, собствено газово осветление, шезлонги — какви ли не щеш партакеши излизаха на показ. Въпреки това хората бяха естествени, с прости разбираеми движения. Приятно е да се гледат! Вероятно всичко беше последица на интелигентност, възпитание, семейно разбирателство. Флорина ги взе за образец. Ще видиш, каза, че няма да повишат тон, децата им няма да се сбият… Аман от намеци! За щастие съдбата се оказа на моя страна. На третия ден докторът — наистина се оказа доктор — изпсува така добре на западнобългарски, толкова по нашенски, че отидох да му стисна ръка. Свой човек, от Скопие, завършил медицина в София, оженил се за дъщерята на хазаите, взел специалност и се главил износно хирург у саксонците. Малка болница в малък град, но той успял да стане главният, шефът. Всяко лято си идвали в София за десетина дни и още двайсет — на Черно море. Когато го попитахме как е седнал на този висок стол, му намерихме слабото място.
— На един от моите подчинени скоро му набивах обръчите и се обиди. Вие, казва ми, сте дошли от една изостанала страна, за да командувате тук. Вярно, но защо се учудвате! — попитах. — Ако е трябвало да потърсят отнейде си друг, след като вие сте тук, разбирате ли колко голяма е разликата между нас!… Мърльо! Насмалко да умори една млада жена, три дни я спасявахме!… Но аз не им прощавам! Хванал съм ги в шепа, на пръсти минават край мене.
През две палатки се настани един нашенец, пак дипломиран, пак с хубава жена, но без деца. Не успяхме отведнъж да го определим що за птица е. „И той е някакъв! Помни ми думата!“ — каза Флорина. Дойде с червен софийски Фолксваген, вносна палатка, предварително нарязан материал за бюфет. Окачи гумена мивка — кола също си го носеше. Бръкна ми в здравето! Лека чупка в кръста, походката малко превзета. Според Флорина хубав, според мене — смешен. Канехме се да го отпишем, а той взе, че излезе гениален. Можех да се досетя по луничавото му лице, безкрайно чело и хвърчащи редки коси.
Разправията почна с поставянето на палатката му: спор за място, за колчета и върви, за сенника, пътечката и изгледа — тия неща са обичайни. Яд за половин ден. Само че този път двете страни бяха особено войнствени. Наложи се да викат управителя. Другарят Вангелов, както поменахме, говореше и немски, и български. Но като истински плажен ментор не взе страна: на къмпинга не биваше да има обидени, всички му бяха еднакво скъпи. Даде ясни указания да се разберат помежду си и замина. Предостави ги на словесното им изкуство. Онези бяха неколцина, нашият — сам. Но се справяше добре, стреляше бързо, изглежда, улучваше. Възхитителното беше, че спореше на немски със свободата на радиоговорител. Намеси се и наш дебеланко, съюзник на чужденците — новодошлият пречи на всички. Отвърна му енергично, с показалец в гърдите: „Вие изчакайте реда си!“ Обади се някаква полякиня. Тутакси този луничав и щръклест българин обърна на полски, като че беше механичен компютър преводач. И тъй на немски, български и полски се наддумваха към половин час. Но не преминаваха децибелната граница, определена от самите тях. Додето нашият полиглот разцъфна в неочаквана, дори нелепа усмивка и с две ръце ги помоли да млъкнат. Последва монолог, сякаш цитираше Гьоте, защото онези го изслушаха почтително. След свършека нашият се поклони и оттегли. Разправията свърши, хората се примириха. Даже ми се стори, че са умърлушени.