Александър… Казваше се Александър. Презимето беше обикновено и не го запомних.
Привечер срещнахме погледи и му кимнах. Отвърна ми. На следната заран пак, а на третия ден го заговорих. Казах, че ми е било много приятно да го слушам как говори на три езика едновременно.
— Аз говоря още толкова — усмихна се почти суетно, със свободата на уверен в себе си човек.
— Малко ви завиждам… Бихте ли ми казали как завърши спорът ви? Защото онези така неочаквано капитулираха?
Зеленикавите му очи ми благодариха с радостен блясък.
— Значи сте забелязали?… Защото те направиха крупна грешка, а аз бях достатъчно бърз, за да я използувам. При случай ще ви развия тази тема, аз съм изключително опасен опонент… Единият от тях не издържа и реши да ме обиди: „Оставете го, казва, какъв смисъл има да спорим с един българин!“ Това при тях звучи добре, доста добре. Но като метод е слабо — изоставяш си аргументите и ги подменяш с емоция. В случая имах готов отговор, налагало ми се е да го използувам. Момент, господа, искам да отговоря на господина! Длъжни сте да ме изслушате, тъй като не става въпрос само за мене! Засегнахте и моите сънародници!… Вие сте съвършено прав, господине, ще ви наричам господин Мюлер, понеже не ви зная името. Вие сте абсолютно прав, когато сравнявате Германия с България. Уви, ние не можем да се мерим с вас нито икономически, нито исторически, нито статистически. Вие имате далеч по-големи постижения в наука, философия, музика, техника, индустрия. Бих казал навред! Но, господин Мюлер, когато сравнявате кой да е немец с кой да е българин, в случая вас с мене, моля да не бързате! Ако бяхте размислили, щеше да ви направи впечатление, че говорим на немски. Вие може би знаете български? Е, вярно, ние не сме световен език, макар че и вашият не е включен официално в тази категория. Тогава, ако искате, може да говорим на английски?… Отказвате? Тогава руски? Или полски? Знаете ли. аз съм завършил инженерство във Варшава. Извинете за нескромността — с пълно отличие. А случайно да сте член на вашата академия на науките? Аз съм научен сътрудник, доцент, секретар на институт към Българската академия. Имам издадени книги, имам няколко незначителни публикации и на немски. А да сте чели лекции във Виена или Сан Франциско? По биомеханика. Да сте спортували гребане, рапира? А знаете ли някой монолог от „Разбойници“ или „Фауст“? Аз съм учил в немско училище и знам. Впрочем летния семестър, идната година, трябва да прочета кратък курс по механика на кръвта в Берлин… Ако искате, господин Мюлер, можем да говорим за жените ни. Моята съпруга също е научен сътрудник, също говори немски… Но — усмихна ми се очарователно нашият академик — трябва да призная, че тези доводи правят впечатление на един немец, един поляк… Мислите ли, че един българин би се трогнал?…
Вирджиния поднови с по-голяма сила въпроса за спиртника. Не го ще. Отказа да прави каквито и да било други алхимически опити, твърдеше, че ще изгорим, тя не е дошла да се затрива, заплашваше, че ще уведоми противопожарната власт, каквато наоколо нямаше. Тахомир се съгласяваше, но тя отново не се съгласяваше, искаше реванш за палатката и уплахата си, хулеше нищожния уред и накрая взе, че го затри. Зарови ли го, в морето ли го хвърли, но повече не се видя. Тогава чичо Тахо като вълшебник извади бели захарни бучки и заяви, че те ще ни свършат работа, че без кафе няма да останем. Това било корозит, горивото на космонавтите. Запали една пред възхитените погледи на децата и тя горя дълго, много дълго, додето спасителната напитка се надигна в кафеничето. Чичо Тахо я поднесе церемониално и леля Вирджиния го награди с най-високи похвали. Но веднага след това обърна страницата: защо е мълчал досега, защо е чакал да се запали, колко парчета е купил и ще ни стигнат ли до края. Като се върнат в Русе, трябва да се запасят за идната година.
Чичо Тахо имаше и други изненади. В тъмни нощи си светеше с дълга електрическа батерия, истински прожектор. Всяка вечер я даваше на децата и те скитаха из къмпинга, посещаваха тоалетните по няколко пъти. Носеше и джобен шах, чиито фигурки залепваха на малките квадратчета. Оказа се, че има и сгъваемо трикрако столче, което намери из багажите. На такива столчета сядали художниците, когато рисували на открито. Разправия за кого да бъде! Защото с Флорина имахме само два стола, идната година щяхме да купим още два. Вирджиния жалеше „мушмороците“, искаше те да седят, а ние да сме прави — защо да страдали заради нас. Накрая и те взеха да мрънкат, че сме тръгнали на море без столове, никой не ходел така, другите как имали!