— Това е положението! — отсякох. — Други въпроси?
— Тате — рече Каката, — на тебе щом ти харесва, яж така. Ние не щем!
Накрая пак чичо Тахо ги оправи: купи две големи топки и ги настани на тях. То беше радост! Само че първото случайно падане се оказа блестяща идея: непрекъснато падаха, додето се наложеше да стопля врата на някоя. Чичо Тахо не обичаше плодове. Редовно се отказваше от полагаемите му се праскови, по-сетне от дините и гроздето. Ядеше само кисели ябълки.
Когато в кутията „Родопи“, имаше само една цигара, не му се пушеше.
Ако водата в термоса беше на свършване, не му се пиеше.
Винаги беше съгласен.
„Вечерта на москитите“ беше предшествувана от „Денят на зяпача“.
На дюните Вирджиния усетила, че има диверсант воаиор, който си подавал главата иззад туфа висока трева. Надава вик, подгонва го и го натиква в тръстиките на блатото. Олелия, заплахи, емоции. Нещастникът се укрил, но тя продължила да го нарича както си знае, да хвърля след него думи и камъни, увлякла още пет-шест голи жени и създала нещо като взвод на амазонки. Било доста забавно. Завърна се войнствена, свирепа, заканваше се да го кастрира, да го върже за един кол на евиния плаж и му устрои парад на баби. Обсъждаше причините на тази перверзия, не бил нито пубертет, нито дъртак, не бил и грозен, щели да го харесат доста жени. Но за всичко били виновни училището, черквата и предразсъдъците. От къде на къде ще намаляват поведението на ученици за сбирки по квартири и любов! От къде на къде ще я изключат на шестнайсет години за любов с цивилен? И защо трябва да се потиска най-естественият стремеж, какво от това, че не нощували вкъщи? Аман от лицемерие! Забраните създават лъжци и страхливци, лицемери и хомосексуалисти.
Нея вечер отново бяхме на ресторант в Аркутино. По-голяма битка с комарите не сме имали. Нито тогава, нито през следващите години.
Бяхме се докарали да идем и на бар. Пак седнахме навън, този път до коронатите тополи. Съвсем наблизо беше пясъкът и морето. Тишината и просторът създаваха миньорно настроение. Божие местенце! Само че блатото е наблизо.
Вятърът беше утихнал, водата млъкна, въздухът не трепваше. Настъпваше топла лятна нощ. Нега. Сервитьорите се движеха достолепно в белите костюми, понесли блестящи табли. Музикантите вадеха инструментите си. От кухнята идеше благоуханна миризма. Хората прииждаха, като че се бяха наговорили да се съберат заедно в последния си час. Публика в най-различни тоалети, шарена, доволна, заможна. В заведение всички са заможни.
Беше измамното доволство на Помпей преди гибелта му. След малко Вирджиния щеше да погледне часовника си:
— Още десет минути, и ще нахлуят!
Наричаше ги москити, мамарци, людоеди, кръвопийци, фашисти и въпреки това не й достигаха думи, за да изрази чувствата си. Следеше появата и отлитането им по часовник, сравняваше броя им всяка вечер в зависимост от температура, вятър, луна и звезди, знаеше кое ги привлича и прогонва, купуваше си амоняк, чесън и цигари серт, разтриваше се с ракия, пиеше ракия и ги ругаеше с най-цветистите бащини ругатни. Отварянето и затварянето на палатката в опасните два часа вече ставаше по процедура, достойна за дребен феодал.
Москитите нахлуха на минутата, като по заповед на Вирджиния. Нахлуха повече от всеки друг път, кои знае защо, по-настървени, отчаяно смели. Може би са имали намерение за решителна битка с бледоликите, може да е било отмъщение за въвеждане на химически оръжия, а може и при тях да е настъпил демографски бум. Но тази вечер комарите бяха вкарали в бой редовни и резервни полкове, съюзни дивизии, пълчища щурмоваци, безброй роти „камикадзе“. Плацдармът Аркутино дълго ще помни тази вечер. Толкова движение не е имало от времето на немите филми. Още са пред мен музикантите, които свирят с една ръка, за да се пляскат с другата; сервитьорите изпускаха прибори и чаши, но звънът им се губеше сред стотиците плесници на клиентите; танцуващи двойки надаваха писъци и се гърчеха като бичуващи се дервиши; жадните проливаха виното, гладните изтърваха хапките си по пътя към устата; влюбени се разделяха, скарани се събираха; завистници забравяха злобата си, сиромаси — безпаричието, началници — големството; хубавите жени не флиртуваха, суетните похабяваха тоалета си, педантичните нехаеха за прическите си; бармани наливаха чашите догоре, готвачите сипваха със замах, младоци не забелязваха отсрещните момичета; Тахо се удряше, изоставил всяко самообладание; дори Вирджиния взе да обърква думите си: накрая оберкелнерите забравяха да надписват сметките. Запалиха огън с мокри съчки и мокри парцали, който пушеше и ни давеше, а по-сетне се разгоря огромен и свиреп, та трябваше да го гасим уплашено. Гримовете се размацаха, чисти лица се гримираха, езици се смесиха, изчезна достойнство и приличие. Настъпи вавилонско стълпотворение, мюсюлманска вакханалия, християнски мизерикордум… Сто минути вик и стенания, удари, пробивания на кожата, подутини и разкървавявания, хленч и изтощение, най-сетне отпадналост и сърбеж, сърбеж и цяла нощ сърбеж!