Мъртва хватка! Децата бяха обзети от луда радост, дърпаха ме, скачаха, пищяха, че ще имат отделна стая. Иди заставай срещу такъв възторг, опитай се да потопиш къмпинга в сълзи! Цената беше наистина приемлива, особено като се има предвид авансирането.
И ето че Флорина се видя господарка на нов дом. Две скосени стаички по за двама души, а между тях високо квадратно помещение (хол, дневна, кухня) и сенник (веранда, балкон). Апартамент! При това нямаше нужда да го строим, само извадихме колчетата и го пренесохме за четирите крака. Акуратният продавач ни връчи и схема упътване за построяването й. Загубих я веднага и следната година половин ден дрънчах рейки, проклинайки германския технически гений. Но й хванах цаката и по-сетне стигнах рекорд — двайсет минути!
Обядвахме на верандата под гордо опънатия сенник, Какви минути! Казват, жилището било половин щастие. Преживях го, макар че се мъчех да не се издам. Каква поезия се крие в презрените пари! Доцентът, хирургът, Шлаф и жена му, Вангелов, дори непознатите съседи ни честитиха, стискаха ни ръцете или ни кимаха дружелюбно. Цял ден се шляхме наоколо и се шмугахме вътре, подреждахме и пренареждахме, а вечерта Флорина ми благодари с най-хубавата си прегръдка. Пълно усамотение! Врати с ципове. В дъжд, вятър, отсъствие или през нощта сенникът се спуща, затваря плътно входа и къщата се изолира. Крепост! Дори малките триъгълни прозорчета на двете спални имаха „капаци“ — затваряха се отвън с вързалки.
Макар и със закъснение, започваше голямото ни добруване.
До идната вечер.
Денят наистина беше много задушен. Радиото съобщи, че във вътрешността температурата е достигнала трийсет и седем градуса на сянка. Вятърът, вместо да утихне както обикновено, се засили. От север притъмня, тежък развлечен облак идеше в неприятен сиво-оловен цвят. Ниски светкавици украсяваха за миг хоризонта и радваха децата. Странджа, и тя прогърмя. Мъжете потягаха палатките, окопаваха ги, а жените събираха дрехи и подреждаха багажи. Столове, чадъри и дюшеци се прибираха, книги и одеяла се пренасяха в колите, момиченце гонеше понесена от вятъра топка. Над къмпинга надвисна очакване. И все пак отминалите дни бяха толкова спокойни, безгрижни, че хората изживяваха по-скоро възбуда и любопитство, отколкото тревога. Бурята е преживяване — зрелище! Представление на природата.
Първият напор на вятъра приличаше на удар. Чуха се падащи тенджери и бутилки. Следния миг задушният сгъстен въздух се нахвърли върху лагера с вой, напъна тънките стени на палатките, опъна ги, заплющяха платна, чуха се викове, жени търсеха децата си, мъже ругаеха, даваха се откъслечни команди. Капките заудряха поединично, тежко, забиваха се в пясъка, шибаха и откъсваха листата на младата топола, а клоните й се протягаха като ръце на запад. Завладя ни тъпо очакване, уплаши ни животинско предчувствие. Без повод Вирджиния се развика, че й няма гребенът, искаше Тахо да върже здраво сенника, питаше защо палатката им се тресяла и огъвала, предричаше, че колчетата ще се извадят, че водата и вятърът след малко ще ни отнесат.
Малката ми дъщеря се сви, събра устни и настръхна, очите й станаха сурови. Голямата изхълца, готова да заплаче, отиде в стаичката си и се зави презглава. Флорина студено ме попита ще издържат ли вървите. Реших да сложа още един обтегач откъм морето, отдето идеше стихията. Вятърът запищя в ушите ми, пречеше ми да работя, но аз се усмихвах отвътре, изопнат от напрежението. Отведнъж усетих някаква чиста детска радост. Боже мой, откога не съм оставал насаме с природата! Колко години ме делят оттогава. Да, ето полузабравената колиба в лозята. Там съм, сам, далече от хора и чужди очи. Хлапак, който се е приютил под дебелия кожух на лозовите пръчки в старата и почерняла колиба. Отрязан от света! Стихията е оковала всекиго и аз съм свободен, горд, един в тази пустош! И съм на сухо, на завет, коловете са забити дълбоко, не може да ни отмести и гръм, не може да ни пробие потоп! Добитъкът нехае в съседната чужда люцерна, пасе, прохладата го залива блажено, капките го галят, къпят и поят. Надувай се, боже на гнева, плющи, обикаляй, гърми-познавам те! Стоварвай се колкото щеш, святкай си — по-добре ми е! И съм силен, голям, пее ми се! Още! Искам да видя как се чупят дървета, как се изтръгват корени, как пороят влачи големи камъни!
Бурята винаги е красива. Тук, край морето, тя е може би още по-пленителна. но хората са други, уплашени, недоволни. Палатките стенат и се снишават, платната плющят, някой опъвач вече се е скъсал, един глупчо крещи на жена си да държи рейката, дете плаче, друго се е загубило и обикаля бежешком, а дъждът вече е отворил шлюзите си. Би казал човек, настъпва потопът! Но не, стихията още набира сили, прииждат талази, разгневен бог сочи жалките ни обиталища и иска да ги измете от брега, иска да си го върне един път завинаги, като в добрите времена… Тъмата вече е паднала, водата се сипе, бученето не спира, а ние се гушим малодушно, крием се и чакаме да се размине. Уви! Тази нощ няма да спим, няма да ни е топло, няма да бъдем сухи. „Отнесе я!“ — извика отчаяно някой и близко дрънчене на чинии се смеси с тракане и търкаляне на легла и куфари, с удари на газови бутилки и котлони, раздиране на платове, с проплакващи човешки гласове… От близката топола изпращя клон, може би цялата започна да се чупи. а няколко гласа завикаха истерично: „Кола, преобърна се кола!“ „Къде!“ — питаше някой друг. „На пътя! На пътя! Колите се обръщат!…“ Ужасът полази и се вмъкна през спуснатите сенници. Дръпнах ципа и излязох, за да се уверя, че моята е отзад. Вече не гледах мокротията, и без това подложената страна се слегна и от допир закапа, потече струйка.