Оттатък Каката ревеше, по-скоро хлипаше, а Малкото искаше да се мести в колата. Нов напън сякаш повдигна рейките. Дръж! — викнах на Флорина и се хванах за напречните тръби. — Хвани се до мене!… От другата страна, симетрично! Флорина похватно се улови, вече нямаше опасност да ни отнесе, но докога щяхме да висим така, колко още бихме издържали на студа и пръските! Въпреки тъмнината пред очите ни една кокетна палатка се надигна бавно, задържа се несигурно и отведнъж се отърва. Хората вътре ги нямаше и тя се преобърна един път, още един… Металните й части я държаха, но цялата дрънчеше и се деформираше, отстъпваше към сушата, додето спря — заплете се в чужди въжета. Навремени екваха още по-силни викове, изглежда, и други палатки се отскубваха. Психозата на бедствието късаше и нервите, събаряше задръжките. „Докога ще стоим така?“ — попита сдържано Флорина, но недоволството стържеше отдолу. Вероятно се беше изморила. Сетих се за войника, който първо върви колкото може, а сетне колкото трябва. Преместих се в средата, увиснах като баланс и казах:
— Прехвърли децата в колата!… И се върни да ме смениш…
За десетина минути останах сам, може би и повече. Времето тече различно! Добре, че тежах близо осемдесет килограма, с петдесет нищо няма да удържиш! Добре, че съм се качвал безброй пъти по дървета и покриви, че съм държал плуг, мотика и брадва… Жена наблизо стенеше и се оплакваше раздразнено. Отведнъж разбрах, че е Вирджиния. Естествено! Речта й беше жалка, но както винаги хулна, невъздържана. Страшно комична! Ругаеше всичко и всички, размазваше Тахо, но воят на вятъра отнасяше по нещо и не можех да свържа ясно думите. За миг оставих рейката и направих две крачки към тях. Нямаше никакво съмнение — палатката им се беше срутила, смотала, нямаше я, само натежалият плат смешно мърдаше, надигаше се като мях без видима причина, а вътре някакви същества очевидно търсеха изход, спасение, но не намираха. Улових новия си обтегач и се заслушах, макар че водата ме удряше и браздеше. Тахо се опитваше да я убеди, че няма смисъл да излизат, какво ще правят вън, по-добре да изчакат така, но Вирджиния не се съгласяваше,тя искаше сметка защо палатката се е съборила, къде ще спи тази нощ, на какво са заприличали роклите й, как ще намери нещата си, в какво състояние са цигарите, къде са парите, къде е бутилката, защо се наема да прави палатка, още утре трябва да си заминат, още сега, пращаше го да извика такси, отивала при сестра си във Варна, „Защо стоиш като пън, направи нещо!… Пречиш ми, отмести се, излез, махай се!“ „Къде да изляза, отвръщаше Тахо, не виждаш ли, че е невъзможно, ципът е заял, опитай се да отвориш ти, защо искаш да излизаш?“ „Защото няма тебе да питам, защото ще се побъркам, ще я запаля тази просташка палатка, как не можа да изгори цялата, не се ли сети да купиш по-свястна, това е цигански катун, веднага ще я продадеш, още утре ще я подариш на портиера, чужденците са прави да ни се смеят!… Махни си крака, ох, ударих се в нещо, изчезвай, повикай управителя, отивам в администрацията, Николай ще ме приеме с отворени обятия!… Докога ще продължава този дъжд, къде е бутилката най-сетне?…“
Флорина се върна и отново увиснахме на предните рейки. Казах й за речта на Вирджиния и тя се заслуша. Стана ни по-леко, и двамата се подхилвахме. Я не сакам да съм добре… Чувах откъслечно, но и това стигаше. Вирджиния беше отървала чувствата си и забравила уроците по пиано, танц и приличие, беше предоставила потока си от думи директно на бащи и деди.