И иска да съм му благодарен. След Вирджиния дойде ред на Тахомир, но процедурата беше по-кратка. По-истинска. Доктор Надя го целуна, като че Вирджиния не съществуваше, оправи му косите и повторно го притисна. Студентката опря Дбуза, а дългите й ръце обвиха врата му. Децата чакаха реда си. Голямата ми дъщеря се топеше от предчувствие, щеше да направи ново велико познанство, ще я поздравят като равна. Малката ми приличаше на вдадена в наблюдение, проучване. Господ знае какво мислеше! Стори ми се, че гостенките имаха намерение да заобичат и Флорина, но бързо се отказаха — спряха ги познатите биотокове. За мене от фойерверките остана някакъв поизгаснал ентусиазъм — едно ръкостискане. Може би капчица интерес в очите ;на майката. Дъщерята не ме видя. Напоследък все по-често ми се налага да уча как се губи. Податки имаше и в детството — колкото щеш. Но тогава вярвах, че с времето всичко ще се оправи. Сега съзнавам, че с времето всичко ще стане по-лошо!
Отбелязах си за домашна работа да помисля защо трите русенски близначки се оказаха толкова различни в очите на Флорина. Тя харесваше Вирджиния, приемаше я такава, каквато е. Радваше й се. Отвори си вратата на сърцето и душата за нея. (Умът е друго.) А тия двете ги спря на няколко крачки: „Влизането забранено!“
Насядахме и мелницата за думи почна да се върти. Защо закъсняхте, почнахме да губим надежда, защото не сме се уговаряли за ден, ах, колко сте почернели, обърни се да те видя, Наденце, тази рокля е фантастична, ще имаш страхотен успех, остави се, по пътя един се залепи за нас, беше цяло приключение, иска да идва тук, в Русе какво ново, същото, онзи мухъл Петров не искаше да ме пуска, ще ми провали отпуската, простакът, права си, абсолютен умплеш, хем знае, че сме приятелки, добре, че се намеси доктор Писков, о, той е друго, взех да се притеснявам, забавих Вики, откога напира да тръгваме, боже, Вики, колко си се разхубавила, отложи си последния изпит, нищо, ще го вземе, тя е умница, а какво правят Велчето, Рина, Карамфила, ще ти разправям доста неща, има и клюки, буря мина ли в Русе, о, такъв порой беше, тука щеше да ни помете, цяла нощ не спря, ах, не искам да си спомням, но плажът тук е чудесен, дълъг, не е ли малко диво, барът на Аркутино е до нас, разбира се, че ще идем, още тази вечер, няма да бързате, ще спим трите, Тахо и без това се е настанил под сенника, до края на месеца няма да мърдате…
Потече една юлска фиеста, настана плажен Великден. Наизвадиха се шишета и кафета, ония носеха бонбони и индийски фъстъци, първо по един джин, още по един, уиски няма, Тахо, налей, моля ти се, Вики, един легнал пръст!… Ах, трябваше да повикаме управителя, той за маса е побъркан, готов е да продаде къмпинга, нищо особено, тюлен, но много се грижи за нас, не ни записа, защото краде, наоколо има приятни хора, но има и простаци, наблизо е един хирург, македонец, капия, през палатката оттатък е наш учен, шущер, с този, нашия, прескачат по цял ден една клечка…
Както и да се убеждавах, че не е така, тази луда манекенка беше болка. Огромните й очи, изящните дълги крака, съвършени ръце и тази кожа… На всичко отгоре с утрешно докторско самочувствие. Какъв ли живот имаше, тайни, кой я прегръщаше, за кого мислеше?…
Станах и тръгнах да се къпя. Стъпвах неловко, защото мислех как вървя, как изглеждам в очите й. Вярвах на мускулите си, на потъмнялата си кожа, а се съмнявах във всичко. Би трябвало да съм добре! Само че две деца и една решителна жена, която ще помете всичко по пътя си! Беден. Палатката му купена с чужди пари. Не може да пие. Няма звания, шарени партакеши, не е управител… Няма и вътрешното спокойствие на Тахо… А защо, драги, тръгна да се къпеш точно сега? Само за да избягаш ли? Или за да се стегнеш във водата? Знаеш, че капките украсяват тялото!… Нищо подобно, всеки ден се къпя по десет пъти! Е, да, но в момента не ти се топи! Признай, че тръгна заради манекенката!… Добре — и какво? Какво мога да направя — тя е толкова красива, нахална, тайнствена!… И защото не те погледна! Защото едва се осведоми за съществуването ти!… Да! Да! Защото ме боли! Никога няма да се съглася с ролята на неудачник! Не съм бил и няма да бъда!…
Флорина щеше да ми каже вечерта, че с пристигането им предчувствувала нещо лошо. Многото добро не е добро, тези чупки и халосии нищо не значат. Живеехме си кротко, разумно, с дребни разправии, случи се и буря, но си пиехме кафето с настроение, ракията ни стигаше, носехме си прясна вода от Корията, децата ни бяха забава — дребни ядове, а липсата на новини е добра новина, както казват англичаните. Тогава защо ни беше тази суматоха, тия прегръдки и прехласвания, които най-сетне ще стигнат до: