Не пожелавай жената на ближния!… Но аз и ти сме я пожелали вече: умът да си стои над синапените скрижали! Желанията са неподвластни, умът може да им повлияе съвсем малко. По-скоро навиците, подсъзнанието, детските табута.
Трето. Аз се възхищавам от голото тяло не непременно като предмет и обект на моите ръце. Аз го пожелавам не само заради страстите си, а заради идеала в него — така както се съзерцава „Мона Лиза“. Аз съм следващият художник, който, знаейки, че не може да я нарисува, се учи как да рисува. В моето ателие аз рисувам „Даная“, „Олимпия“, „Саския“, защото съм възпитан от „Мона Лиза“. И аз въртя четката, хората се заглеждат в моето платно. Да допуснем. А когато съм бездарен? Очите са по-талантливи от ръцете!
И четвърто: едно и също ли е, когато ти и тя мислите еднакво, желаете се еднакво и… И не се желаете?
Въздишката по красотата вече е красота. Понякога тъжна и безутешна, но е живот, трепет, надежда, любов. Останалото е мълчание!
Та ето как безкраят на морето и небето водели към съзерцателно разточителство. Е, зиме съзерцанието от този бряг е едно — по-северно, по-чисто, по-калинин-градско, — а лете е венецианско, созополско… Созопол е на един хвърлей!
Спи, мила Флорина! Спи, аз ще ида да поплувам, ще погледам, каквото е за гледане, а после ще си поговорим за други неща. Най-сетне ти ще ми затвориш очите за лека нощ.
Реших да стигна до отсрещния нос — Бурунчето. Далече е, но ти плувай, не се отказвай, не се връщай! Отдалечавай се от плажа и многолюдното, от крясъци и викове, дори от случайната Виктория, защото тя не е нищо друго освен една приближила се мечта. Мечтата на всички ни във всички времена. Нека оставим и талмуда на талмудистите и Корана на ходжите. Пък и чувал съм, че Коранът казва това, което ходжата си е наумил в главата.
Вече съм сам и един в голямата вода, опрял се на дланите си, стъпил на собствени нозе. Никой не ми помага, на никого не преча. В морето има място за всички. Не търся да ме забележат, не плувам заради чужди очи, размахвам ръце и крака, за да оцелея и да се радвам.
Когато след час се завърнах, „бате Сашо“ приказваше с красивата студентка. Има си хас! Беше обладан от мефистофелски идеи, Мисълта му течеше от устата, пръстите и косата, би могъл да прескочи летвичката трийсет пъти. Беше се явил на изпит и искаше да му пишат „отличен“. Но тя едва ли щеше да му пише толкова.
Естествено, след това дойде при мене, за да сподели и преживее успеха си.
— Какво се получава при вас, уважаеми съседе? — поде в учтива форма, приповдигнато. — Оказва се, че съм имал страхотен шанс да построя палатката си до вас! Какъв е този развъдник на сирени и самодиви?… Шегата настрана, но малката е сирена! Имам жестоко предчувствие: или аз, или ти, или Тахомир ще се опитаме да направим нещо! Не се отказвам ни най-малко от Вирджиния, но това ми обърква всички планове! Апропо, не е и глупава. Има опит с мъжете, а това аз ценя изключително. За мене любовта е въпрос на професионализъм, както и всичко останало!
— Кой от трима ни ще спечели?
— Откровено казано, шансовете са на твоя страна, но съм убеден, че ще ги пропуснеш. Ти се съобразяваш с жена си, май че имаш страх, може би любов, не знам. Не се притеснявай, така е с мнозинството мъже — губят. Без мене! Тахо е извън конкуренцията, макар че добрият състезател не бива да подценява никого. Но никой не му е крив на сър Ливингстън, че си е окачил нашийника сам. Може и жена му да го е направила домашен пес, тя е звероукротител. Няма значение. Освен това него го мързи. Ходенето по чуждо е разточителство, има много неудобства. Оставам аз, без да изключвам някой спасител. В момента и те са аут. Но въпреки това имам чувството, че около нас има още един — непознатият! И уви — той е най-опасният! Тези самодиви си дават адреса на много мъже, а координатната им система е цяла България. И все пак те, двете, дойдоха днес. Предимствата са изцяло наши. Както е казал другарят еди-кой си, вчера беше рано, утре ще е късно. Чувствувам се играч с нелоша карта, но…
Тръгна си също тъй внезапно, осенен от нова идея, Насреща жена му готвеше с вилица в ръка и ни се усмихна така, както не заслужавахме.
Флорина се беше посближила с нея, говорили два-три пъти и тя й разказала за несполуките си с този неукротим Дон Кихот на мисълта и любовта. Сега се хванал с една разведена. Две деца. Тип циганка, пресметлива и волева, по скоро хитра, отколкото умна, по-скоро развратна, отколкото хубава. Страшно амбициозна. Дои го, той живее и при нея, купува, бави децата й — възможно да се е привързал към тях. Защото те си нямат. По нейна вина. Това е първопричина за раздялата им. Не поискал да осиновят. „Много е самолюбив и изнежен от успехите“ — казала. Лошото настроение не оставяше Вирджиния. Помръкна, загуби чара и превземките си, сякаш светлините на рампата угаснаха. Вечерта никой не повдигна въпроса за бара в Аркутино.