— Може. Но ни развалиха курорта!… Всеки случай, Докторката разполага с апартамент, дъщеря й е в София… Нашата Жинка е със замах. Ние сме наивни, когато нещата опрат в любовния живот — в сексуалния.
— Може с Вирджиния да имат общи интереси, тайни, аз ще разбера…
— Какво?
— не зная, но ще усетя!… Тия превземки не ми минават!
Близостта на Флорина ме отпусна. Вече нямаше защо да правя планове. Тук съм, където ми е мястото. Пък и мисълта е тромава, когато цензурата е над главата й. Отпускай се, приятелю, водата си знае пътя, сънят е ум, оттатък спят две момиченца с твоето име!
Още сърби!
В края на краищата сънят победи.
В просъница усетих, че някой стъпи върху дюшека и ме надигна. Отпусна ме. Тежко тяло се стовари до мене, изпъшка или изохка, дръпна грубо завивката… Флорина, кой друг. Къде ли е ходила, защо не спи?… Защо изпъшка?… Кое време е?… Още е нощ…
— Какво има?
Мълчи. Но диша тежко. Познавам я толкова добре — нещо се е случило! Разсъних се. надигнах се… Трепереше.
— Какво ти е?
Брадичката й трепери, търси нещо и не го намира. Не е на себе си… Цигарите — опипва за тях.
Изведнъж запрати чантата си в плата. И се захлупи върху коленете си. Проплака с нотки на ярост:
— Онази мръсница!… Мръсница!
— Какво?
— Не питай!… Не мога да говоря нормално!
— Питам.
— Прави любов… С Тахо!
— Докторицата?
— Не!… Де да беше тя!… Дъщеря й!
— Сериозно?
— Да, „малката“, дето си изкривихте очите подире й… Дето се развяваше като…
Флорина трудно си поемаше дъх и го изпускаше като душевноболна. Разкъсваше се от омраза и слабост, от желание за разплата и безсилие. Цял ден красавицата я беше обиждала с разсеяност и дързост, с провокации и елементарно подминаване, Дойде ред и да я зашлеви!
Е, те това е!…
Осъзнах всичко. И собственото си поражение, въпреки че не бях тръгнал на битка… Разбра ли сега, бате Сашо, че не си Македонски, че има по-велики от тебе, че изключи от играта тъкмо когото не трябваше!… Дребнаво чувство ме стегна, болката източи връх и острието докосна душата. По момчешки ми се прищя да изпсувам, но селянинът се овладя. Мярна се и облекчението: край, всичко вече е свършено!
— Къде са? — попитах.
Флорина намери кибрита и несръчно драсна. Повтори. Запали цигарата. Изглеждаше ужасно.
— Аз го очаквах, подозирах! Само че от дъртата. Ти заспа, а аз не мога. Слушах ги да се кикотят. Вирджиния се отряза първа. После и онази взе да заваля думите. Мислех, че се преструва донякъде. После си легнаха — трите вътре, Тахо отвън. Чаках. Не зная какво чаках… Стори ми се, че вън нещо става. Надникнах. Манекенката пушеше с Тахо, ръката й беше на гърдите му. Милва го като проститутка! С голи крака… Не можех да повярвам!… То какво ли има за невярване!… Изпуши си цигарата и почна да го целува. Целува му гърдите!… Цял час стояха. Луната се облещила, но не се трогват! Ония къркани, на два метра, спуснали ципа да не ги глътне някой комар! Ти сумтиш, нищо не те интересува, на вас меракът ви е май до очите!… Най-после станаха, взеха одеялото и тръгнаха…
— Сега къде са?
— Там… Всъщност ей ги тука, на петдесет метра от оградата! Зад една купчина пясък… Можеше ли да повярваш?…
— Сега мога… И какво от това? Флорина ме изгледа мрачно:
— Не ти пука, нали?
Дишаше като бито животно. Просъска:
— Още утре ще я изхвърля! Ще й кажа да си събира украшенията и да развява задника си на друго място! Не пред очите ми!
За десет години живот не бях я виждал такава. Виеше от обида. И друг път е имала поводи, била е гневна, невъздържана, опасна. Зашлеви нашия приятел Цецо както беше с брашняна ръка и му показа вратата. Прогони от къщи стария доктор Павлов само защото подозираше, че говорим за нея. Един път ми призна, че ако може, ще ме бие всяка седмица… Но досега тя е била нападаща, хапеща. Сега скимтеше от безсилие, давеше се в страдание и гняв, хапеше себе си.
И прогледнах ясно в светлата нощ. И видях: Флорина ревнуваше! Нещо ново и непознато за всичките ни години. Ревнуваше братовчед си. И кървеше. Пушеше настървено, задавяше се, искаше да излезе, а не можеше, не знаеше какво да направи и празнотата ехтеше в мозъка й. О, ако не беше Тахо!… Тя би тръгнала да се бие за гроба на пророка! Но тъкмо пророкът и връзваше ръцете, той я беше предал!
Започнах да си спомням как от години ми е поменавала името му — какъв ум бил, колко е чел, как е съчинявал музика, литература, какъв характер имал. Аристократ, юрист, непукист… Била е вече отрасло момиче, когато се създава мита за него, и тя посяга с две ръце. Възхищението на околните и чудатостите му са се избродирали в юношеското съзнание с магията на една недостижима мечта. Полът е довършил останалото. И сега, след толкова години, затаената любов и ревност избухна пред очите ми. Аз бях единственият зрител!