Тогава защо тръгва Вирджиния? Възможно ли е да има друга цел, друго намерение? Цялата тревога не е ли претекст и театър? Не се ли е запътила към някоя авантюра? Не са ли замислили с доктор Надя конспирация?… Всъщност не, докторицата тръгна принудено. Може би нашата отива по-скоро във Варна? Но цялото й поведение е глупаво. Оскърбяващо. След нея идните дни тримата щяхме или да се гледаме мълчаливо, или да водим измъчени разговори.
Трите жени се понесоха енергично след намеренията си. Тахомир ги изпрати, от място. С Флорина също не повлякохме крак. Само децата тъжно-недоумяващо отидоха до портала.
Веднага след тръгването им Тахо пое край морето на юг. Ако съдя по предишния случай с Чико, трябва да беше още по-разстроен.
Той се опитваше да скрие зависимостта си от Вирджиния чрез бягство и самота. Искаше с мълчание да опази гордостта си. Спасяваше и нас от възможно ненужно съчувствие. Но аз се питах дали самотата го успокоява, или разгаря още повече съмненията и страданията му.
А доколко страдаше? Нощната случка каприз на морето ли беше, на алкохола, на топлия юли? Дотам ли е стигнало сексуалното освобождение на момичетата, че да посягат на най-близкия мъж заради един миг удоволствие? Лудостта на лятото ли ни тресеше — юли е завършекът на пролетните психични епидемии? Или тази връзка е стара — Тахо е водил двоен живот, прегръщал е ученичка?… А защо е толкова унил? Заради нея?… Заради Вирджиния?… Какво му готви идният ден?
Ние бяхме щастливи до идването на доктор Надя! Очите на Тахо бяха във Вирджиния. Краткото присъствие на Чико го беше измъчило, той ревнуваше, можеше да избухне от гняв. С неговата Жини го свързват спомени на голямата любов, години на амбициозно преследване, бунт у дома, краят на една блестяща кариера. В нейно присъствие той е улегнал, спокоен, с онази лека ирония на сигурните в себе си мъже, които имат нормален семеен живот… И защо е трябвало с Виктория да стоят полупияни толкова дълго, додето поемат към пясъчната могилка?…
Дали се чувствува виновен?
Сега търси усамотение. Трудно му е. Внезапната самота го мъчи… Дали пустият пясък може да излекува изоставения? Утешава ли килията? Защо напуснатият мъж се затваря у дома си, спуска пердетата и не иска да види никого? Защо пророкът в голямото си изпитание отива четирийсет дни в пустинята? Животното ближе раните си в уединение и глухота!
В силното страдание има капка самосъжаление, а в него — капчица сладост. Децата я изживяват, познават я.
Какво би ми отвърнал един самоанализиращ се Тахомир?
Бих ли го попитал?… Мога ли да го осъждам? И какво би казал доцентът, ако можех да му открия чуждата тайна?
А аз самият станах набързо праведник. Без да се моля на господа — по-скоро обратното. Сега съм чиста вода ненапита и ми е лесно. Съдбата ми е отредила по-жалък жребий. В очите на този къмпинг и неговата история аз съм по-скучният. Вече мога да обсъждам с жена си натежалите проблеми на другите. Аз нямам! Ура!…
Някак приглушено се чува…
Попитах Флорина:
— Ти май помогна на „букурещките дами“ да вземат правилно решение?
Тя обаче ме изгледа многозначително. Дори мисълта, че трябва да говори за тях, я дразнеше. Подсъзнателно отговорът беше: „Искаш да ти кажа нещо за манекенката ли?“ И го каза:
— От София до Търново нищо не си казахте, така ли?
— Абсолютно! Щом видях, че е със златно синджирче на пояса, онемях!
— Ти и тука си глътна езика! И „професора“! Че и македонецът. Ама нашата софиянка го накара да реже лука!
Значи и тя членува в профсъюза на Флорина!
— И все пак…
— Казах й, каквото трябваше да чуе! Догодина ще си помисли да дойде ли пак!
— Доколкото усетих, и тя не е от тия, дето мълчат.
— Спестих й изказването!
Тахо се върна следобед. Не закусил, не обядвал. И въпреки това отказа да натопи залък. Каквото и да му предлагаше Флорина, не ще. Малката ми дъщеря запали бучка корозит, сипа в джезвето вода, тури повече кафе и съвсем малко захар. Когато кипна, го поднесе с чинийка бисквити и се сгуши до него. Изглеждаха мило. Тахо я докосваше по късата права косица, очите му бяха влажни.
През деня на два-три пъти срещах управителя — зачервен, ядосан. Оплакваше се, че спасителите ги няма никакви, а морето е пълно с дечурлига.
— Няма никой, мама му стара, единият рязнал за Бургас, сърдит на жена си, другият пил до сутринта, не могат да го изправят на крака. Ще направят проверка или, не дай боже, да стане беля — иди се оправяй! Вятър излезе, няма кой да смени белия парцал! Досега тука проблеми не е имало, горе знаят, че дето е Николай Вангелов, всичко е окей! Не смея да се обадя по телефона!…