— Ами Циганчето? — попитах. — Нали е трети спасител?
Той ме изгледа строго, недоумяващо:
— Какъв спасител те патило! Какво общо има този мингян със спасителите? То се представя, хвали се, дадоха му гащета и свирка, лъже момиченцата, та ще взема да го ошамаря! Не си гледа работата, не мете, мързи го да се наведе! Накарало майка си да мие клозетите вместо него — да не се излага! Сега пък заминало за Созопол, видели го да се качва в някаква кола. Помъкнали са го фльорците!…
Пан Вангелов отмина сърдито, След малко го видях седнал пред една палатка в компанията на двама мъже и една жена. Говореше оживено и се косеше заради спасителите. Чашките бяха сложени на масата. Хората го слушаха съчувствено, с уважение.
Впрочем това видимо мотаене без работа беше част от работата му — хората знаеха, че има „пан керовник“, и спазваха законите. Защо да не кажем, че Европа вярва на еполети и символи точно тъй, както ние нехаем за тях. Българинът открай време знае, че под златната нашивка стои Николай Вангелов. И когато не е така, защото си е създал опростен или обобщен образ, пред който не ще да пали кандило.
Привечер го видях за последен път пред магазина. Бях на пазаруване. Повика ме с жест, но някак съучастнически.
— Къде е Тахо?
— При палатката. С децата.
Шефът се наведе към мен и ми дъхна на добро пиене:
— Абе онова копеле, Циганчето, заминало с Вирджиния! Видели ги на пристанището в Созопол и ми донесоха. Качили се двамата на кометата, то й носело багажа. Като се върне, ще му затворя устата с опакото!… Ама и Вирджиния бе, защо ги прави тия работи? С келешите ли тръгна да има работа!… Ти защо не отиде да й помогнеш? Излага се!…
Циганчето наистина се върна следната вечер. Спрях го. Бях с лошо настроение, щеше ми се да го уловя за носа. То усети и отвори уста, преди да съм го попитал:
— Бате, какво станало, вярно ли, че събарят къщата на кака Вирджиния? Сега къде ще живеят?… Как може да събарят голяма хубава къща? Тя ще стои още сто години! Не е ли така?…
Питаше загрижено, вярваше, че се тревожи за „кака Вирджиния“.
— Виж какво — рекох студено, — не казвай къде си ходил, защото може да ядеш бой! На всичко отгоре си зарязал службата, плажът два дена е без спасители!… Митко отишъл в Бургас. Знаеш ли защо?
— Връща се на работа. Заряза ни.
— Ами жената в бунгалото?
— Тука е… Ей, ама важи, важи!… Не можех да го разпитвам за Вирджиния, не биваше. И все пак изтървах:
— Тя замина ли за Русе?
— Не зная. Каза, че имала сестра във Варна. Там отиде.
— Да повторя ли?
— Гроб съм! Да окьоравея!…
Обърнах гръб. Помъчих се да отпъдя мисълта за Вирджиния, но не успявах. Отново я виждах как решително тръгва, колко е раздразнена. Нямаше търпение да стигне в Русе, да вдигне скандал, да върне изизровената земя и да вдигне желязната ограда. Разплакана, истерична. Кестените лежат и тя ги оплаква…
Само че първата й грижа се оказа Бургас. Престой — един ден. Сега я очакваше Варна. Бях готов да се обзаложа, че ще се утешава там два или три дни!
А как е взела този превземко мавър, кога, защо? Намислено ли е било всичко или импровизация на портала?… Доколкото я познавах, си представях, че го е видяла случайно, в последния миг, махнала му е и той е притърчал. Нейното решение да го повика е обмисляно секунда, а неговото да тръгне — половин.
— Тахо — подех на втората вечер без увод, — все пак защо си отиде тя?… Смяташ ли, че ще се върне?
Виждах, че дългите му разходки и цигарите не могат да го спасят. Нито мълчанието с чашка алкохол. Вниманието на Флорина беше нещо, но тя трябваше да се грижи и за мъж, за две деца. При това Флорина е в неговия живот от оня ден, от вчера. И Тахо помръкна, очите му се загубиха под гъстите вежди. Подозирах, че сълзите му извират едва-едва. Бях убеден, че страда. Затова тръгнах с него. На юг.
Вървяхме дълго, водата галеше босите ни крака, чайки политаха шумно отпреде ни и поемаха към потъмнялото море.
Приседнахме едва при дюните. Вятърът се обръщаше взе да подухва от топлата суша. Водата стихна, загуби се и лекият плисък на вълните върху пясъка. Тази нощ мравките ще пият вода.
— Женската логика е необяснима за мъжа — поде бавно — Още по-малко на Вирджиния. Опитвах се да надникна в нея, да я разбера. Но подхождах със собствени мерки и не успях. Думите ни са едни и същи но понятията са различни, тъй като се дефинират от собствения опит. Колкото повече искаш да проумееш, толкова по-дълбоко затъваш.
— Нали не искаш да кажеш, че е загадка въобще?
— Да, тя е сфинкс, но без загадка, смята Оскар Уайлд. Присмива се от позициите на своя хомосексуализъм на онези, които я опоетизират. За нас обаче е по-трудно. Додето мислим за нея, тя е неразбираема. А ние винаги ще мислим и ще се измъчваме, щом не е до нас. Жената е познаваема чрез сетивата.