— Слушам те.
— Първо, подчинение. Даваш обет по собствено желание „пред бога“, а си принуден от физиологични причини. Това е гениална обществена организация, а не като глуповата държавна принуда. Второ, възпроизводството на миряни. Редници. „Познаването на жената“ не е грях само ако има за цел продължаването на рода. Трето, данъкът. Всичко се заплаща: брак, кръщене, опело, помен… Дотук целите са прагматични. Но идва четвърто: словото! „Словото беше у бога и бог беше словото…“ Тук е потърсен висшият принцип на нематериалното, на обобщението. Думата става сама по себе си морал. Дадена дума! Вече сме в сферата на един принцип… Как да станеш човек на думата — имаш ли право да обещаваш!
— Обещават двамата, а после излиза, че само единият се вързал. Почтеният става наивен.
— Не съм сигурен. Който обещава само пред двама свидетели, е търговец. Иска да се отметне, но ще бъде изобличен. Всъщност обещаваш пред себе си. Никой брак не се сключва в условна форма. А е логично да се предположи, че ще настъпят обратни причини. Обратни на тези, които са довели до брака.
— Упрекваш ли необходимостта? Дълга в брака? Или се съгласяваш?
— Съобразявам се като всеки конформист. Но без да го упреквам. Може би бракът е спасение от хаоса.
— А ако този брак и този конформизъм те погубват?
Исках да сведа въпроса до него и Вирджиния, търсех да я обвиня. Тя не ме прие интуитивно при запознанството ни, всичко беше някаква шега, но ето че аз я отхвърлях без усмивка, без да изпитвам снизхождение.
— Ние сме изключително рядко свободни да постъпваме както искаме. Децата и глупаците не го знаят, затова често плачат. Лъжем се и когато мислим, че знаем какво точно искаме. Големите решения не са предоставени на волята ни. Това не е като да се окъпя или не.
— Не си против развода, нали?
— Трябва да си спестяваме разочарованията. Поне да ги намаляваме. Аз това и правя. Но има още нещо: ако подозираш, че другият след развода ще затъне, нямаш право да го тикаш в калта. Тука нещата не са относителни. Който затъва по твоя вина, дърпа и тебе.
Нещо ми се изплъзваше. Вярвах му, а не бях съгласен. Моето битие не искаше да се съгласи с неговото.
— Добре, но да си представим, че те мамят и предават, а ти си пожертвувал за тази жена нещо голямо. Едно бъдеще например. Бракът не е само на двама души, той е социален. Той е и на децата. Живеем не само в семейството, не само заради него. Живеем и заради утрешния ден, век…
Гъстите вежди отново се спуснаха. В такъв миг изпитвах уважение към мисленето му и към майка му, която го е принуждавала да търси точните думи. А те са винаги неточни!… Странното беше, че аз исках да намеря неговите обвинения против Вирджиния, а той непрекъснато се отмяташе от себе си и заставаше на нейна страна. От диалектическа потребност ли го правеше, защитаваше общността им или наистина вярваше в разума на неподредената чувственост?
— Вирджиния не ме е измамила. Тя беше точно такава и преди да се оженим. Ние вярваме в своя образ за другия, в това, което ни се иска. А този образ е повече или по-малко илюзорен. Дори собственият ни образ е илюзия за самите нас. И този, който се опита да го премахне, ни дразни. Ако успее, става още по-лошо. При брачни дела почти всички се позовават на разочарование и измама. Партньорът не оправдал надеждите. Хората прикриват, без да искат, глупостта си с „измама“ и „разочарование“.
— Ти не си се разочаровал от Вирджиния, така ли?
— По-скоро от себе си. Допускал съм много пъти обвинения срещу нея, после съм ги оттеглял… Като дете ми бяха създали доста идеализиран образ, нарисуван най-вече от мама. Бяха ми внушили, че съм изключителен. Манията на всички родители у дома беше „доказана“ поради някои действителни заложби. Но заложба и осъществяване са две различни неща. Едното е начало, другото — край. Дълъг път лежи между тях. За да го изминеш, трябва воля и характер на азиатски фанатик, при едно европейско мислене, плюс радостта, че затова си се родил. Аз нямам такава упоритост, още по-малко желание за каторжен труд. Аз съм износен в детството си. Липсва ми енергия и съпротива. Не съм изграждал характер в борби. Не съм играл достатъчно, не съм се цапал, ядях с нож и вилица, без да говоря… Те смятаха, че аз съм съвършен, когато аз съм бил свършен. Мъчително ми беше да го осъзная. После се примирих — Вирджиния ми помогна. С присъствие. И сега каквото имам, ми стига. То е достатъчно за нормална юридическа практика. Нивото на правната работа в нашите инстанции и учреждения е ниско поради общото спадане на нормативното начало. Конкуренцията е нищожна, интересите не са остро противопоставени, заплащането е ниско. Аз съм доста над средното ниво — дори Вирджиния се справя успешно… Остава ми една-единствена възможност, за да защитя онази „изключителност“: дълбокото примирение, съгласието да бъда най-обикновен. Скъсване с миналите критерии. Това схващане не е ново, то има началото си в древността. То е близо до същината на будизма, отчасти и на християнството. Обикновеният български селянин и занаятчия в миналото е мъдро примирен — това са героите на Йовков. Днешните амбиции и ламтежи създават хора без физиономии, угодни за придвижване нагоре. Многобройните служби корумпират. Амбицията е агресия. Тази дума стана много модерна, много популярна… Ти смяташ, че с Вирджиния сме неравностойни, че я превъзхождам и съм нейна жертва. Баща ми смяташе същото и предрече пропадането ми. Мама и досега е убедена, че ако се разделим, всичко ще се оправи, ще тръгна пак по нейния път. Никога няма да разбере, че аз вървя по него! Спестявам и истината. Ако една раздяла може да реши проблемите, всичко би било много лесно. Но ние сме се разделяли. Няколко пъти. Защо не престанах да пи я? Куриозното беше, че тя ме напускаше, аз бях този, който я търси. Вярно, с нея започнах този живот. По-голяма е, по-рано са я научили. Но и без нея щях да посегна. Моите родители не можеха да проумеят, че през детските ми години са ме подготвяли за жена като Вирджиния. Затова при нея е най-нормалният ми живот. Аз не съм чак толкова по-значителен от нея, макар да съм чел повече. Да, тя говори, аз мълча; тя губи делата си, аз ги печеля; тя е разсеяна, аз съсредоточен. Но това е външната страна, видимостта. Същността на личността е дълбоко в характера, в заложените и възпитани тенденции, в програмирането. Проблемът за целта. Средствата се съдържат в целта, заложени са. Насилието в детството, дисциплината и ежедневният контрол са насилие срещу природата. Преди да се оженя, аз бях едно постоянно „мирно“. Кой може да издържи на „мирно“ цял живот? Вирджиния ми даде „свободно“. Тя ме одобрява такъв, какъвто съм. Аз имам нужда от това, за да съществувам. Смятам и разправиите ни за нормални. Преди да я познавам, аз си забранявах половината удоволствия на света, и то по-важната половина. Постигах цели, поставени ми от друг. Бях навита пружина, дресирано пале. Ако се бях родил при Хитлер, щях да стана групенфюрер и да избия вместо в пиянство в насилие и садизъм. Един способен агресивен юноша, когото произволно насочват към жестокост, наука, хомосексуализъм. Мама има огромни качества на възпитател и насилник, толкова големи, че син като мене не е могъл да ги понесе. До обучението има една крачка, до насилието — още половин. Моето съществуване беше разделено на позволено и непозволено, на разумно и лекомислено. Доказателство за падението на един човек в живота беше да е беден, болен, страхлив, глупав. Жените бяха опасни, нечисти, клопка за способния младеж… Е, когато дяволът е толкова черен, остава ти да изпитваш огромен стремеж към него. И ми е бил нужен първия допир с Вирджиния, за да се взривя… Ти виждаш нейните недостатъци, но тя има изключителни качества. Жизненост. Енергия, възможност да страда и се радва, да съчувствува, да предлага, да разпитва, да увлича. Тя е движение. Страст. С нея прекарах най-хубавите си години като награда за скучното ми детство…