Боя се, че някой ще обжалва решението ми!
— Ако се беше оженил за друга, същото ли щеше да мислиш? Тази философия не е ли по-изгодна за нерешителните хора? Не става дума за теб или мен… Кимна в съгласие.
— Един ден, беше преди три-четири години, мама ми заяви: „Е, сине, искаш ли да ти кажа какво представляваш вече: един мързел, който те превръща в глупак!“ В нейните очи е точно така. Тя е чела само един учебник по социална теория. Слабата страна на нейната, общо взето, силна позиция е, че не допуска друго становище… Не искам да ме разбираш погрешно. бил съм години раздвояван. Нося в себе си два възгледа. Измъчвал съм се. Но няма философия, която да обхваща безпогрешно и завинаги света. Да, аз вече не съм онзи Тахомир Хинков, създаден по образ и подобие на своите родители. Аз приличам и на Вирджиния. Все повече нейни черти улавям в себе си. Вероятно затова съм и по-щастлив. Затова толкова ми липсва!… Аз вече съм Вирджиния или поне искам да бъда!
— А не можеш!
Замълчахме.
Допускам, уязвеното честолюбие на Тахомир да му е било суфльор. Страданието, причинено от нея, може да е потърсило наркозата на самоосъждането или примирението. Защото редом с него се долавяше и протест. За да заглуши недоволството си, той го засипваше с разумни аргументи. Но протестът идеше отдолу, от неразумната сфера на битието, която не знае или не ще да знае езика на разума… Не, Тахо никога нямаше да стане Вирджиния! Помня как заяви с чудесната си ирония: Ако се колебаеш как да постъпиш, попитай Вирджиния; каквото ти каже, направи обратното и няма да сбъркаш.
Приближаваше дребна фигура на човек. На дете. Вървеше под дюните и сякаш търсеше някого.
Нас. Малката ми дъщеря застана делово:
— Мама каза да идвате за вечеря! Забравихме отвлечените неща.
— Правилно, Дробче! — зарадва й се Тахо. — Ще слушаш майка си, тя знае по-добре от нас какво искаме!
Вървяхме край тихата полюшваща се вода. Малкото неусетно се навря помежду ни. Първо улови мене, после и чичо Тахо. В къмпинга ни доведе почти арестувани.
На този плаж, почти на същото място, ние щяхме да идваме още много щастливи години, додето един от нас умре.
Вирджиния беше пристигнала в Русе. Скандалът бил един от най-сполучливите в живота й. Заварила трима общи работници и един багерист. Оградата съборена на едно място, колкото да влизат камионите. Алеята прекъсната, два от шестте кестена отсечени. Въжето й за пране там, но отвързано в единия край и смотано в другия. Прахолякът покрил наоколо, буци пръст, камъни и камъчета, започнат изкоп, стоварени талпи с цимент и вар по тях. Къщата хубава, със спуснати пердета, невредима, но тъжна.
Какво общо имат трима работници и един багерист с паричните и емоционални проблеми на Вирджиния? Какво могат да знаят те за скритите и явни ходове на своя началник — всъщност на неговите началници и стоящите още по-горе? Но Вирджиния тях заварила, от тях си го изкарала. Викала, ругала, обиждала, крещяла да се махат, заповядвала на багера да спре, сочила му пътя навън, заплашвала с прокуратура и милиция… Хората спирали зад железните пръчки, гледали и слушали, едни съчувствували, други се подсмивали, съседите дошли да я утешават, успели да я вкарат вътре, но тя отворила един прозорец и продължила гневно, истерично да сипе закани и клетви, да ги облива с епитети и да призовава за справедливост и мъст. На работниците им омръзнало да слушат, следобедът превалял и махнали с ръце, отишли си. Багеристът, поомазнен и напрашен здравеняк, разгърден до пояса, изключил в края на работното време. Вирджиния, все още възбудена и крамолна, му викнала да отиде веднага при нея. Човекът имал нерви и настроение за още една разправия с хубавата жена. Но заварил налята ракия. След още някоя чаша тя му посочила вратата на банята.
Това, което видели комшиите, го продължил сам той. Нашего брата смята, че хвалбата е венец на всяка победа и е готова да обяви за празник дори деня на поражението си. Въпрос на думи.
Флорина обича да повтаря: „Човек се ражда!“ Ударението в края го поставя с поглед, глас и жест. Тази категоричност е обобщение и присъда, без право на обжалване, тоест тя изповядва прастарата и съвсем модерна философия на предопределението и фатализма. На оневиняването: той е такъв по рождение. „Какво мога да направя, такъв съм се родил!“
Спрямо чуждите този удобен възглед съдържа по малко презрение, превъзходство и насмешка. Към своите е снизхождение, а спрямо себе си — оправдание. Ние, родителите, не сме виновни, че децата ни не са успели да станат… На моята дъщеря мързелът й е вроден… Синът ми е буен и невъздържан по наследство… Какво да направя, като се метнал на…