— Да! — увери я от сърце голямата.
— Фъстък, ти защо мълчиш? — обърна се тя към малката, уличавайки я в безсърдечие.
— А ти защо си тръгна! — тросна се назидателно онова.
Големите очи на чичо Тахо се извърнаха топло-благодарно към него. Вълнението го беше размекнало, погледът му блестеше.
Доцентът се осведоми за подробностите около строежа, за процедурата по отчуждаването и заплащането. Искаше да знае как се оценяват допълнителните капиталовложения, дренажите, кладенците и асмите, защото имало вероятност бабината му къща на село да я събарят — била на площада.
Прищя ми се да легна, но се бяхме разположили на моята „веранда“. Най-сетне с голямо закъснение дойде ред на децата и въпреки протестите им ги натикахме да спят. Компанията се разтури.
Тахо се надигна трудно, Заяви съвсем бавно:
— Флорче, извинявай, много съм пиян! Двете с Вирджиния го подкрепиха. Вървеше спънато.
Тази нощ досами нас се настаниха „потапячите“. Чувах насън да бръмчи камион, някакви гласове се разправяха, като че беше сръдня, но не можах да се надигна.
На заранта както винаги станах пръв. И се смаях… Току зад Таховата палатка, опряна в мрежата на оградата, се издигаше огромна брезентова шатра, съвсем казармена, с малки квадратни прозорчета, която би могла да събере двайсет или трийсет души. Камионът фургон се оказа също полувоенна машина на три оси, пригодена да се движи на пясък или разорана земя. До мотора стърчи един голям сандък, на него тъмнозелен омаслен фенер, а отзад лежи безсмислено резервно колело. Пречило е при разтоварването.
На каросерията — диагонален надпис на латиница:
„ПОТАПЯЧИ“. Буквите дебели и строги, с бяла блажна боя. След малко доцентът ще го преведе, гмуркачи, водолази.
Хората се будеха и заглеждаха необичайното, почти атракционно явление в края на къмпинга. Може би усещаха смътно, че нещо не е в ред, удивляваше ги нарушеният стил на селцето ни. Дразнеше и фактът на безцеремонното нощно настаняване. Сетихме се за топурднята и нарушения сън, сега виждахме печалните му последици.
От брезентовата палатка един по един започнаха да излизат мъже. По-скоро мъжаги! Отначало бяха тихи, сънени, движеха се механично. После взеха да си подхвърлят къси, енергични реплики на своя език и да свалят нови сандъци, пакети, метални бутилки, железни куки и бог знае още какво! Не ми беше удобно да зяпам и се затирих да потичам край водата. След стотина метра видях самотна жена да прави почти невероятни упражнения — огъваше се пластично и акробатично като циркова актриса. Абсолютна мис Плаж!… О, но това положително е тя — жената на музиканта, краля на хармоничката!… Стефка!… Тръгнах ходом, за да я огледам по-добре. Да й се насладя. Точно така, приятелю на нашите души, имал си право да кажеш ония думи за музиката и Стефка! Да, тя е хубава като твоите мелодии, може би още повече!
След двайсетина минути, на връщане, тя продължаваше упражненията си, но седнала. Йогистка! Беше подгънала така невъзможно краката си, че ми се щеше да се хвърля и й помогна. Но младото лице излъчваше нежност и спокойствие, то сякаш олицетворяваше красотата и болката на утринта — в хармонията на изгряващото море има носталгия по непостижимото.
Когато се прибрах, потапячите бяха наизложили комай целия си панаир. Ужас! Вече брояха цял взвод — десетина отбрани мъже, кой от кой по-яки, още пет-шест жени и сума ти дребни деца. Едно пеленаче се дереше гласовито — и то щеше да става водолаз! Нямаше помен от първоначалната им сдържаност — говореха едновременно неколцина, особено жените, децата шареха насам-натам, носеха, туряха, преместваха и коментираха. И все пак се долавяше организация: хората приказваха и действуваха по някакъв план. Забиваха колове, копаеха ями, монтираха бутилки, опъваха простори, изравняваха плаца, изтупваха одеяла… Отведнъж моторът на колата бръмна и надмогна досегашната шумотевица.
— Какво става тука? — попита раздразнено Флорина, сякаш аз бях донесъл тази олелия на гръб.
В този миг се появи и Вирджиния в една от екзотичните си хавлии, успяла да забоде цигара в подпухналите устни.
— Какви са тия простаци? — попита. И едва тогава възприятието й се осмисли, тя осъзна трагизма на невъзможното съседство. — Ама какво е станало, кой ги пусна тия?
Още не можеше да запали цигарата си. Бръкна в джоба на хавлията, но не намери кибрит. Флорина щракна запалката си.
— Виж само колко дечурлига водят! — каза стиснато.