— Няма смисъл, братче!… Не е този начинът! Потапячите се оттеглиха организирано, по заповед, и след няколко секунди останахме сами на чистия и мирен пясък. Помогнахме на Тахо да стане, Вирджиния се беше оправила сама и бършеше разплаканите си очи, децата гледаха мълком, а Флорина държеше ръката на братовчед си и я стискаше, галеше, повтаряйки:
— Успокой се! Нищо не е станало!… Абсолютно нищо! Моля те, бате Тахо!… Не се тревожи!…
Тахомир бавно идваше на себе си. С известно учудване сякаш осъзнаваше къде се намира и какво се е случило. И с един непознат ми суетен маниер заоправя дългите си коси, като ги подреждаше и натискаше, решеше с пръсти и подръпваше отзад. Турихме го на стол. Все още дишаше трудно, гледаше разсеяно. Неочаквано заяви с твърд глас:
— Това не са никакви спортисти, това е банда, която тършува по морското дъно за старини!
Изумяхме… Тахо си беше със същия бистър ум! Доцентът вторачи поглед в него с наивно хлапашко озарение…
— Какво? — попита безсмислено. — Извинявайте, да, да!… Разбира се — аз съм последният ахмак на този къмпинг! Вие сте гениален, сър Ливингстън!
За пръв път го нарече така публично. После направи малък завой, за да подреди мислите си или се окопити от изненадата. Единият му юмрук удряше дланта на другата ръка.
Тахомир добави вече сдържано:
— Каквото намерят през деня, го събират на двайсетина метра от брега, точно срещу оградата. А нощем го изваждат и пренасят в колата. Сетне ще го продадат на Запад.
Доцентът беше застинал.
— Амфори! — натърти шепнешком. — Хем четох няколко пъти за ограбване на морското дъно в Гърция и Турция. А никак не ми идва наум, че тук също може да е пълно със старини!… Цялото крайбрежие е било гръцки колонии, после римски провинции… Тук е все още девствен бряг! Разбира се!… Това обяснява напълно поведението им — затворено общество!… Точно така, вие се отпуснете, аз ще имам грижата!…
Отмина.
Постепенно се успокоихме, но без желание да се съберем и продължим коментариите. Освен жените. Хлапетата изчезнаха.
Следобедът дойде граничен патрул. Видя ни се нелепо това униформено присъствие сред голотията. При това хора с оръжие!
Пред камион-фургона говориха нещо, обясняваха се. Настроението на съседите беше под нулата. Изглежда, Тахо се беше догадил блестящо. Пък и в късното си заспиване беше наблюдавал подозрителното нотно „учение“.
След още час потапячите натовариха всичко и без да си вземат довиждане с когото и да било, отпътуваха. Бяха заровили ямата си и очистили пясъка. Остана да напомня за тях само преместената ограда.
Опитахме се да разберем нещо от Вангелов, но и той вдигаше умърлушено рамене. Нищо не му казали. Разпитвали го.
— Ще си имам неприятности, мама му стара! — изохка. — Какви хора бе, правиш му добро, търпиш упреци, на, вие, дето се казва елитни хора, се обидихте, имам ли сметка да се карам с вас и един член на академията, протестираха и две немски семейства… А те тръгнали да изнасят от нашето море скъпоценности! Аз какво съм виновен…
— Официален документ показаха ли при настаняването? — попита доцентът. — От кого беше издаден?
— Ами! Хвърчаща бележка от Бургас, от „Балкантурист“. Нищо чудно да излезе, че препоръката им е била фалшива!
Вирджиния го изгледа хищно, отмъстително:
— Николай, колко ти бутнаха? Не се прави на наивен!
Пан керовник беше загубил цялото си величие.
— Вирджиния, поне ти ме съжали! От твоите уста ли да чуя такива думи! Аз, дето пазя и вардя това море, този плаж, дето не спя заради къмпинга!…
— А имате ли инструкции относно настаняването на аквалангисти? — продължи да разпитва доцентът. — Този спорт, доколкото знам, е под контрол.
— Имам, вятър!… Разбира се, че е забранено, ама кой да ти каже точно какво и защо!… Инструкции хилядо!… Свършихме я една, Тахомире, ами нейсе, да са живи и здрави жените! Цум вол! Вирджиния, погледни ме с хубавите си морски очи! Падам на колене!…
Почерпката продължи в чест на освободения южен край и възстановеното доверие. Удобното ъгълче се запазва за хората на бате Сашо, които пристигали след ден-два, с голямо закъснение.