— Искаш ли да си легнеш вътре? — попита.
— Не!… Тука ми е добре…
— Да ти запаля ли цигара?
— Да…
— Глупости! — викна Флорина. — Лекар! Пали колата! — извърна се към мене. — В Аркутино! Докарай го!
— Няма смисъл, лекарят е тук! — отвърнах. Съпругата на саксонския доктор беше отвън и гледаше към нас. Попитах с глава и ръка: Къде е? Тя посочи морето, после разбра тревогата ни и изтича няколко крачки. Извика:
— Влае! Влае!…
Онзи плуваше наблизо и вдигна ръка за поздрав.
— Бързо! Бързо! — замаха му тя и той възви към нас. След малко се отръска на пясъка. — Припадък — съседът падна!
Мокър, настръхнал от сутрешния хлад, докторът отиде до Тахо и се наведе. Флорина му обясни с две думи какво се е случило. Човекът беше сериозен но в един миг се усмихна:
— Нема нищо!… Що, съседе, залитна, така ли?
— Слабо ми е… Не мога да пазя равновесие — почти изфъфли Тахо.
— Дреболия! — отвърна нехайно мокрият доктор. — Но за всеки случай отиваш в Бургас. За ден или два… Впрочем какъв ден сме днес? Коя дата? И с ръка ни даде знак да мълчим.
Тахо гледаше недоумяващо.
— Всичко ще се оправи много бързо, драги! Но сега — в болница! Кой ще го откара?
Обадих се. Даде ми знак да тръгвам. Сподири ме.
— Карайте много внимателно! Всяко сътресение е опасно.
— Това е удар, нали? — попита Флорина.
— Да, лява хемипареза. Смутена подвижност на лявата част — за предпочитане е. Иначе няма да говори. Веднага в болница, за да се ограничи процесът!
Хвърлих се към колата. Тахо не искаше, съпротивляваше се с логиката на животните, искаше да го оставим на пясъка два-три дни, за да му мине. Но Флорина го накара да млъкне. Натоварихме го. Вирджиния седна до него отзад, Флорина — до мене. След половин час бяхме в болницата.
Лекарят, който го прие, имаше загрижен вид.
Вирджиния остана. Върнахме се в къмпинга мълчаливо. Докторът пак дойде, доцентът и жена му също.
— Инсулт — професионално съобщи хирургът. — Хлабавост на съзнанието, загуба на понятие за време и пространство, потокът на дните спира. Функционална асиметрия. Вероятно е хипертоник… Но ще се оправи. Няма опасност за живота му. Ако не се развие процес, още години ще идва на море. Ще работи пълноценно… Със спомен, разбира се. Ще му остане нещо в походката и говора. Вече няма да бърза. Ще произнася думите бавно…
— Той и досега не бързаше — казах, — тъй че няма много да му личи…
— Ще личи! — изпсува докторът и кимна за довиждане.
С Флорина се спогледахме.
— Да си тръгваме! — казах.
— Утре!… Искам да се отбием в болницата, за да разберем нещо повече.
— С какво мога да помогна? — попита доцентът.
Разперих ръце.
Следобеда прибрахме част от багажа. Платих на Вангелов — беше коректен и ми взе половината. Фифти-фифти. Затюхка се за Тахомир, но нямахме време и желание за дълъг разговор.
На другата сутрин Вирджиния пристигна. Мълчалива — неузнаваема. Уреди набързо, каквото трябваше, уговори се с бай Ставри да прибере палатката и останалия груб багаж, а тя си взе само един куфар дрехи. Подари на децата всевъзможни дреболии — спасителен пояс, шнорхел, плавници, корозит, шишенца парфюми с остатък в тях, бронзол, дори едно червило. Каза, че Тахо вероятно ще го прехвърлят след някой ден с болнична кола в Русе и тя ще пътува с него… Целувки, сълзи, отчаяние… Замина.
Мястото осиротя. Осиротя плажът. Трябваше да се омитаме и ние час по-скоро. Живеехме с тягостното усещане за непоправима вина. Беше глупост, но се питахме защо стана, как можехме да предотвратим нещастието, да помогнем.
Внезапно Флорина каза мрачно:
— Знаеш ли, ето тука лежеше… Аз тръгнах да го заобиколя, защото краката му бяха опънати вече… А той мъчително се сви — посегна с ръка да прибере крака си, за да ми направи място!… Разбираш ли какъв кавалер — мислеше не за себе си, а за мене!…
Прищя ми се да замахна.
— Нали това безкрайно потискане и съобразяване го доведе дотука!
Изгледа ме студено.
Към обед палатката ни се превърна в обемист чувал и се скри в багажника. Столове, масичка, завивки. Сега натоварихме всичко далеч по-лесно.
Тръгнах да се окъпя за последно.
От горния край на плажа се чу гъдулка. Зададе се сюрия деца, които съпровождаха мечка, мечкар и циганка в пъстра носия. Мелодията беше протяжна, нашенска, стара, Мечкарят свиреше и пееше, поспирваше и разиграваше животното:
— Хайде сега, Мецо, покажи как стара баба меси хляб!… Покажи как млада булка става сутрин!… Как се сърди свекър!…
Мечката показваше, децата се радваха, а в дайрето падаха откъслечно жълти и бели стотинки. От време на време жената на мечкаря улавяше някоя ръка и се опитваше да врачува.