Дори и насекомите бягат на сянка. Започва ядене. От жестокия пек мидите димят, царевицата и тя, марулите увяхват, маслото потича, кренвиршите замирисват, пилешкото лъсва в мазнина. Ледените бучки в четиридесетлитровите бидони за мляко, където е запарен чаят, присмехулно потракват при разклащане. Картонените чинии се огъват в широките скути. При молба да разрежат студената шунка пластмасовите ножчета за масло отказват. В залисията дечурлигата лудуват под масите и хрускат само пържени картофки. След като първата вълна апетит се отлива, дългите маси зажужават и се вдига глъч до небето — мелодия, чието благозвучие се дължи на общия далечен праотец; изтъкано и опънато с един вид платно, по-скоро гоблен на фамилните съдби, с вплетени в него нишки на смъртта при войни и автомобилни катастрофи, и нишката на умопомрачението също — странно преобладаваща е тя, нишката на умопомрачението. Винаги свързан със земята или поне със спомена за нея, родът се е люшкал в скромния си, почтен живот между нищетата и богатството, между затворите и високите постове, ала не е вкусвал нито едното, нито другото. Едрите търговци, учителите и ветеринарите са неговите дворяни; месарите, електротехниците и амбулантните търговци — неговите йомени. Протестантски, въздържателен и лишен от дързост, смешно добродетелен и ненатрапчиво горд, родът бе увеличил прираста на населението в Америка, без ни най-малко да променя облика му. Отде тогаз туй непонятно доволство?
Наизваждат се дини, дъхащи на изби от детства, раздават се едри резени. Слънцето преваля и сенките полягат в ласкавата трева на тая отколешна ливада. Към мелодията на спомените се прибавя ритмичният хлопот от мятане на обръчи. Те се хващат по особен начин — палецът изопнат, пръстите свити и прибрани до гърдите — и се мятат с плавен, овладян замах, който загатва за огромен запас неизразходвана енергия. Близнаците и другите деца сякаш суеверно са отстъпили играта на по-големите — Фриц и Ед, Фред и Джеси, разделени по двойки, които след съответно измерване и отчитане на попадението вдигат четирите си обръча, обърсват ги, нанизани на длан, и пак ги запращат във въздуха. Обръчите описват висока дъга с въртеливото движение на жироскоп. Другата двойка измерва, отчита и се навежда. Когато събират наедно обръчите, стопяват се десетилетия. Дори и в ликуващите им викове има нещо сдържано, нещо старателно, подобно на прилежно запретнатите им ръкави. Погледнати в гръб, те нямат възраст. Поколения наред са се изпотявали все така — под мишниците, на плешките и покрай тирантите. По-младите мъже и момичетата играят софтбол на игрището, което Джеси е окосил. Децата изнамират лодката и като използуват веслата за прътове, се лашкат от бряг в бряг. Когато потапят ръце в спокойните кафяви води, необитавани от риба, една майка изкрещява изпод ореховата сянка: „Приберете ръце! Чичо ви Джеси казва, че реката е замърсена.“
Както клюма, леля Юла задрямва и протезата й се откача, та физиономията й заприличва на мумифицирана, а дечурлигата се кикотят ужасени. Мухите, безчетна напаст, откриват остатъците от гощавката и се понасят шеметно по въздушната пързалка на благоуханието; играта омръзна на всички освен на летеца, доста запален играч, окрилен от възхищението на братовчедката Карън с тесните бели джинси. Роднините от Пенсилвания и Ню Йорк започват да се стягат за път. Идва време за снимката. Историята на рода се съхранява чрез снимките на тия хора, дето са все същите, само премените им различни: хванали се под ръка, зачервени от жегата. Нареждат се един до друг — от възкръсналата леля Юла, треперлива и поклащаща челюст като блатна костенурка, до нероденото бебе в корема на братовчедката от Уилмингтън. За да побере всички в кадър, чичо Джеси трябва да приклекне, но така хваща и къщите. А той не желае да излязат на снимката и въобще не ги понася. Те заобикалят ливадата му от три страни, нескопосани вили, строени по един и същ частен проект, но боядисани в най-различни пастелни тонове. Задните им дворове, във всеки от които си отглеждат по едно алуминиево дърво за прането, разперило се като чадър, стигат до отсрещния бряг и замърсяват реката. И макар че покрай брега е издигната една обща ограда, зад която са се скупчили дечурлига и ги зяпат, сякаш са цирк или зоологическа градина, къщите надничат ли, надничат над тая ограда с несъразмерните си кухненски прозорци, намигащи над зейналите циментови усти на гаражите. Къщите не само надничат, но и говорят, тъй че Джеси ги чува дори и нощем. „Продай всичко! — казват му те. — Продай!“