Выбрать главу

— Аз не съм мореплавател, капитане — каза Маккой меко както обикновено.

— А пък аз смятах, че съм — отвърна капитанът, — преди да попадна в тоя архипелаг.

По обед се разнесе гласът на наблюдателя: „Подводни скали отпред!“ Извиха и започнаха да отпускат и да прибират платната едно по едно. Корабът се плъзгаше по водата, борейки се с течението, което застрашаваше да го отнесе право към скалите;! Командири и матроси заработиха като бесни — готвачът и юнгата, самият капитан и Маккой, всички помагаха. Отърваха се на косъм. Това беше плитчина с голи, опасни скали, над които морето не спирно се разбиваше — тук дори морски птици не кацаха да починат, камо ли човек да оцелее. Течението довлече кораба на стотина ярда от плитчината, след което го спаси вятърът и още в същия миг задъханият екипаж, свършил вече работата си, изсипа порой ругатни връз главата на Маккой — Маккой, койТо бе дошъл на борда и бе предложил да отидат до Мангарева, който ги бе подмамил да оставят остров Питкеърн и да тръгнат към сигурна гибел в тия опасни и страшни води. Но спокойната душа на Маккой беше несмутима. Той им Се усмихна — просто, мило и доброжелателно — и на неговата възвишена доброта като че проникна някак в черните им мрачни души, засрами ги и тези хора задуши в гърлата им готовите да изхвръкнат ругатни.

— Опасни води Опасни води! — замърмори капитан Дейвънпорт, след като корабът му мина невредим край плитчината; но изведнъж млъкна и се втренчи в нея — тя трябваше да бъде точно зад кърмата, а се оказа встрани, откъдето духаше вятърът, и се отдалечаваше бързо по посока на вятъра.

Капитанът седна и закри лице с длани. И първият помощник, и Маккой, и целият екипаж видяха това, което той бе видял. Южно от плитчината на точно течение ги бе понесло към нея; северно плитчината не по-малко бързо течение бе грабнало кораба и го отнасяше.

— Бях чувал за този архипелаг Туамоту — простена капитанът и вдигна побелялото си лице. — Капитан Мойъндейл ми разправяше за него, след като бе претърпял корабокрушение в тия води. А пък аз му се присмивах зад гърба. Прости ми, боже, присмивах му се. Каква е тази плитчина? — обърна се внезапно към Маккой.

— Не зная, капитане.

— Защо не знаете?

— Защото нито съм я виждал, нито съм я чувал.

Но знам, че не е отбелязана на картите. Тези води никога не са били напълно изследвани.

— Значи не знаете къде се намираме?

— Знам толкова, колкото и вие — меко отвърна Маккой.

В четири часа следобед забелязаха кокосови палми, които на пръв поглед растяха във водата. Малко по-късно над морето се очерта нисък атол.

— Сега знам къде сме, капитане. — Маккой свали бинокъла от очите си. — Това е остров Резолюшън. Намираме се на четирийсет мили отвъд остров Хао, а имаме насрещен вятър.

— Тогава пригответе се да изведете кораба на брега. Къде е входът?

— През него може да мине само кану. Но щом веднъж знаем къде сме, можем да се насочим към Бархлай де Толи. Той е само на сто и двайсет мили оттук, на северозапад. При този вятър ще стигнем там към девет часа утре заран.

Капитан Деивънпорт гледаше картата и се чудеше какво решение да вземе.

— Ако разбием кораба тук — добави Маккой, — пак ще трябва да стигнем до Барклай де Толи, само че с лодки.

Капитанът даде своите заповеди и „Пирене“ пак пое курс в това негостоприемно море.

По обед на другия ден отчаяние и недоволство Царяха на димящата палуба. Течението се бе усилило вятърът бе отслабнал и „Пирене“ се отклоняваше на запад. Наблюдателят зърна Барклай де Толи на изток, едва забележим от мачтата, и „Пирене“ Напусто се мъчи с часове да се насочи към него. Кокосовите палми блуждаеха непрестанно на хоризонта като мираж, който можеше да се види само от

д мачтата. От палубата те не се виждаха — закриваше ги кръглата форма на земята. Капитан Дейвънпорт още веднъж се допита до Маккой и до картата. Макемо се намираше на деведесет и пет мили на югоизток. Лагуната му беше тридесет мили дълга, с чудесен вход. Когато

капитан Дейвънпорт даде своите заповеди, екипажът отказа да се подчини. Матросите заявиха, че този адски огън под драката им е дошъл до гуша. Пред тях има земя. Какво, ако не успеят с кораба? имат лодки? Корабът нека изгори. Собственият им живот все пак им е по-скъп. Досега бяха служили вярно на кораба, сега ще служат на себе си.

Отстранявайки от пътя си втория и третия помощник, те се хвърлиха към лодките и се заеха да ги свалят, за да ги спуснат във водата. С револвер в ръце капитан Дейвънпорт и първият помощник се насочиха към края на юта, когато Маккой, който се бе качил на покрива на капитанската каюта, заговори. Той се обърна към моряците и още при първия звук на неговия гълъбов, гукащ глас те се спряха! да го чуят. Маккой им предаваше своя неизразим мир и покой. Мекият му глас и ясните мисли струяха към тях в магически поток, укротяваха ги мимо волята им. Той ги върна към отдавна забравени неща, някои си припомниха люлчините песни от детйнството и успокояващата милувка на майчината ръка в края на деня. И ето че на света нямаше вече трудности, нямаше опасности, нямаше ядове. Всичко си беше както трябва да бъде, съвсем редно бе да обърнат гръб на сушата пред тях и отново да се впуснат в морето с този адски огън под краката си.