Фред Делрей беше тук благодарение на един човек: Серина. Поисканата от нея услуга нямаше нищо общо с почистването на мазето. Просто искаше да го размърда. Заведе го в разхвърляната стаичка, където държеше костюмите за различните си превъплъщения от дните, когато работеше активно на улицата, и измъкна един от тях, запечатан в найлонова торба, като онези, в които хората си държаха сватбените одежди. Костюмът на Бездомния пияница, парфюмиран с човешки миризми и мухъл, с добавка на малко котешка пикня, който му даваше възможност да получи признание само като седне до заподозрения.
Серина му бе казала:
— Изгубил си връзката си. Вместо да ми подсмърчаш тук и да се самосъжаляваш, тръгвай да го търсиш. Ако не го откриеш, тогава се опитай да разбереш какво е открил той.
Делрей се усмихна, прегърна я и се качи в спалнята им да се преоблече.
Когато се появи отново, тя възкликна:
— Ама, че смърдиш! — и го плесна закачливо по задника. Тя беше от малкото хора, които можеха да си позволят подобна волност спрямо него.
И той излезе на улицата.
66
Уилям Брент беше прикрил добре следите си. Той беше майстор в това, но Делрей беше майстор в откриването им. Подозрението, че бившият му информатор все пак е попаднал на нещо, го изпълни с надежда. Той откри доказателства за движението му и стигна до извода, че Брент разполага с нещо за Галт, за „Справедливост за Земята“ или за друго, свързано с атаките.
Захвана се здраво за работа и постепенно достигна до някаква информация. Най-накрая откри, че Брент е идвал тук, в този неприветлив игрален дом, за да търси важна информация от младока, чието коляно в момента стискаше.
— Така. Сваляме картите на масата. Или да се позабавляваме още малко?
— Божичко! — гримасата беше толкова изразителна, че бузите на Р. К. се изгубиха напълно. — Кажи ми какво искаш.
— Така те искам, синко.
Върху масата се появи снимката на Уилям Брент.
Делрей се вгледа в лицето на момчето и видя ясно проблясъка в очите, въпреки че Р. К. се прикри веднага.
— Колко ти плати?
Примигването и кратката пауза потвърдиха предположението, че Брент му е платил, но потвърдиха още, че сумата, която имаше намерение да обяви момчето, беше много по-малка от действителната.
— Хилядарка.
Мамка му. Брент разполагаше нашироко с парите му.
— Не става дума за дрога, човече — захленчи Р. К. — Аз не съм по тия работи.
— Разбира се, че си. Но това не ме интересува. Той е бил тук за някаква информация и сега… сега… сега. Искам да знам какво те е питал и ти какво му каза.
Делрей отново стисна крака му.
— Ох, добре, добре. Ще ти кажа. Бил. Той каза, че името му е Бил — посочи към снимката Р. К.
— Бил не е по-лошо от което и да е име. Продължавай, приятел.
— Чул, че напоследък в квартала се появил някакъв. Бил пристигнал наскоро в града, карал бял микробус и носел патлак. Голям, четирийсет и петкалибров. Светил маслото на някакъв.
— На кого? И защо?
— Не знаеше.
— Име?
— Не знам, той не каза.
Агентът нямаше нужда от полиграф, за да разбере, че Р. К. крие още нещо.
— Хайде, Р. К., приятелю, какво още знаеш за този тип? Бял микробус, току-що пристигнал в града, 45 калибров. Пречукал някого по неизвестни причини.
— Може да го е отвлякъл, преди да го е убил. С такъв човек не бива да се ебаваш.
Делрей подмина коментара му.
— Този Бил или както и да се казва, беше свързан, знаеш ли? С мрежата.
— С мрежата.
— Да. Не онази, която използва лудият електротехник, за да убива хората. Имам предвид престъпната мрежа на улицата.
— О, това ли имаше предвид? — каза Делрей, но Р. К пропусна иронията. — Ти също си свързан с нея, нали, синко? Знаеш всичко в този квартал, прав ли съм? Ти си Етел Мерц3 на Долен Ийст Сайд.
— Кой?
— Давай напред.
— Добре де, може да съм чул нещичко. Обичам да знам кой се навърта наоколо и какво лайно ще изсере. Чух, че този тип бил точно какъвто го описа Бил. Дадох му адреса. Това е всичко.
Делрей му повярва.
— Дай адреса и на мен.
Той спомена името на малка уличка недалеч от бара и даде номера.
— Апартаментът е в сутерена.
— Добре, това беше всичко.
— Ти…
— Няма да кажа нищо на татенцето. Не се безпокой. Освен ако не ме пращаш за зелен хайвер.
— Не, в никакъв случай, Фред.
Делрей вече беше на вратата, когато Р. К. извика след него:
— Не беше, както си мислиш — агентът се обърна. — Не ти сервирахме, защото миришеш много лошо. Не защото си чернокож.