Не! Чакай! — опита се тя да каже на Деймън, вкопчила се в ръцете на детето колкото можеше по-здраво. Но беше грубо изтласкана обратно в съзнанието си, като пометена от ураган. Мракът избледня. На негово място изплува една стая, прекалено ярко осветена, въпреки че светеше само една свещ, но точно срещу нея, като полицейски прожектор при претърсване на някое местопрестъпление. Затвори очи, щом усети топлината и стегнатото тяло на истинския Деймън в прегръдката си.
— Съжалявам! Елена, можеш ли да говориш? Не разбрах как… — Нещо в гласа на Деймън не звучеше нормално. И тогава разбра. Кучешките зъби на Деймън не се бяха прибрали.
Какво…? Всичко бе грешно. Те бяха толкова щастливи, но… но сега тя усещаше нещо мокро по дясната си ръка.
Елена изцяло се отдръпна от Деймън и се вторачи изумено в ръцете си, оцветени от нещо червено, което явно не беше боя.
Все още се чувстваше прекалено слаба, за да формулира правилно въпросите си. Плъзна ръка зад гърба на Деймън и смъкна коженото му яке. На тази ярка светлина видя как ризата му от черна коприна бе белязана със следи от засъхнала кръв, полузасъхнала или съвсем прясна.
— Деймън! — Първата й реакция бе ужас, без никаква вина или опит за разбиране. — Какво се е случило? Да не си се бил? Деймън, кажи ми!
И тогава нещо в съзнанието му изплува пред нея под формата на число. Още от детските си години тя можеше да брои. Всъщност се научи да брои до десет преди първия си рожден ден. А досега бе преживяла цели седемнадесет години, предостатъчно, за да може сега да преброи назъбените дълбоки и още кървящи белези по гърба на Деймън.
Бяха десет.
Елена сведе очи към окървавените си ръце и към великолепната рокля, която сега се бе превърнала в рокля на ужаса, защото нейната доскоро девствено чиста белота бе омърсена с блестящо червено.
Червено, което би трябвало да е нейната кръв. Червено, оставено сякаш от удари със сабя по гърба на Деймън, докато той бе пренасочвал от нея към себе си болката и белезите в нощта на нейното наказание.
А после я бе носил на ръце през целия път до дома. Без да отрони дума за това. Тя никога нямаше да узнае…
И той още не бе излекуван. Въобще ще се излекува ли някога?
Тогава Елена започна да крещи оглушително.
29
Някой се опитваше да я накара да пие от чаша. Обонянието й бе толкова изострено, че тя вече знаеше какво има в чашата — вино „Черна магия“. Но не го искаше! Не! Изплю първите капки от виното. Не можеха да я принудят да пие.
— Mon enfant21, за твое добро е. Хайде, сега пий. — Елена отвърна глава. Усети как я връхлитат мрак и буря. Да. Сега беше по-добре. Защо не я оставят сама?
В най-дълбоките кътчета на телепатичната връзка едно малко момче беше с нея в мрака. Спомняше си това хлапе, но не и името му. Протегна ръце и то се сгуши в нея. Сякаш веригите му бяха по-леки… откога? От преди. Само това успя да си спомни.
Добре ли си? — прошепна на детето. Някъде надолу, дълбоко в сърцевината на тяхното общуване, нечий шепот проехтя като вик.
Не плачи. Никакви сълзи, помоли я момчето, но думите му й напомниха за нещо, което беше непоносимо нея. Затова тя притисна пръсти до устните му, за да го накара да замълчи.
Някъде Отвън прогърмя един прекалено силен глас.
— Е, дете мое, ти реши още веднъж да станеш вампир.
Това ли се случва сега? — прошепна тя на детето.
Отново ли умирам? За да стана вампир?
Не зная! — извика детето. Нищо не зная. Той е гладен. Страхувам се.
Сейдж няма да те нарани, обеща му тя. Той вече е вампир и твой приятел.
Не, не от Сейдж…
Тогава от кого се страхуваш?
Ако ти умреш отново, аз ще бъда целият окован във вериги. Детето й показа сърцераздирателна картина, на която то цялото бе стегнато в тежки вериги, а устата му бе затъкната. Ръцете и краката му бяха отвсякъде приковани към скалата. Нещо повече, веригите бяха така впити в меката му плът, че я срязваха и разкървавяха.
Кой би сторил подобно нещо? — извика Елена. Ще го накарам да съжалява, че се е родил. Кажи ми кой го е сторил!
Лицето на детето беше тъжно и смутено. Аз ще го сторя, мрачно изрече то. Той ще го стори. По дяволите, Деймън ще го стори. Защото ние ще те убием.