Сейбър беше объркан заради милиардите аромати, нахлули в носа му.
Вампирите в каретата крещяха да продължат напред или да се връщат. Всъщност бяха лишени от истинска стръв за приключения. Просто искаха хубаво шоу и несъмнено имаха много роби, които записваха на видео боя с пръчки, за да могат след това у дома да му се насладят на спокойствие.
В този миг проблясък на синьо и златисто накара Сейдж да вземе решение. Пазителя! Eh, bien…
— Следвай ме, Сейбър!
Сейбър отпусна глава и опашка, когато Сейдж избра наслуки една от посоките и хукна редом с друг тичащ вампир, за да се измъкнат от оживеното кръстовище и да поемат по друга улица.
Но тогава като по чудо кучето отново навири опашка. Сейдж прецени, че в ноздрите на Сейбър навярно вече не бе останала нито една молекула от миризмата на китсуне…
… но споменът за миризмата… все още бе там.
Сейбър отново беше по следа, с наведена глава и щръкнала опашка, съсредоточил всичката си Сила и ум върху една-единствена цел: да открие друга молекула, която си пасва с триизмерния спомен от молекулата в съзнанието му. Сега, когато не бе заслепен от смущаващата миризма на всички онези различни концентрирани аромати, кучето можеше да мисли по-ясно. Това му помагаше да се промъква из улиците, създавайки суматоха след себе си.
— Ами каретата?
— Забрави за каретата! Само не изпускай от погледа си онзи там с кучето!
Сейдж се стараеше да не изостава от Сейбър. Скоро разбра, че преследването свърши. Tranquillité36! — заповяда той мислено на Сейбър. Самият той едва събра сили да прошепне думата. Никога не беше сигурен дали приятелите му, животните, притежават телепатични способности или не, но му харесваше да смята, че са телепати, независимо че се държеше така, сякаш не бяха. Tranquillité! — повтори си той.
И така, черното куче с блестящи черни очи и мъжът хукнаха безшумно по стълбите на една порутена сграда. След това, сякаш бе излязъл на приятна разходка в провинцията, Сейбър седна и погледна задъхано към Сейдж с щастлива физиономия. Отвори и затвори уста, безшумно имитирайки излайване.
Сейдж изчака младите вампири да го настигнат, преди да отвори вратата. Не почука, защото искаше да се възползва от елемента на изненадата. Със силата на ковашки чук проби с юмрук дупка във вратата и затърси ключалки, вериги и резета. Не откри нищо такова, но напипа дръжка.
Преди да отвори вратата и да пристъпи в неизвестната опасност, Сейдж се обърна към онези зад него:
— Каквото и да намерим, то принадлежи на господаря Деймън, аз съм негов надзирател и единствено благодарение на уменията на моето куче стигнахме чак дотук.
Спътниците му се съгласиха — някои с одобрително ръмжене, други с безразличие.
— По силата на това аз ще вляза пръв, каквато и опасност да ни очаква. Сейбър! СЕГА!
Те нахлуха в стаята, почти изкъртвайки вратата от пантите.
Елена неволно изкрещя. Блудуед направи това, което Деймън не бе сторил — ноктите й издраха гърба на Елена, покривайки го с кървави бразди.
Но дори след като Елена откри стъклената врата, водеща навън, тя продължаваше да усеща сплотените усилия на другите умове, които й помахаха да се задържи, да се повдигне и да поемат част от болката й.
Бони и Мередит си проправяха път към нея през огромните стъклени отломки. Крещяха на кукумявката, а Талон героично я атакуваше отгоре.
Елена не можеше да издържа повече. Трябваше да види. Трябваше да разбере дали металният предмет, който бе взела от гнездото на Блудуед, не е само някакъв непотребен боклук. Трябваше да го разбере сега.
Излъска тънкото парче метал в злощастната си яркочервена рокля и открадна един миг, за да погледне надолу. Видя как пурпурната светлина заискри върху златото и диамантите, върху двете притиснати назад малки уши и двете блестящо зелени очи от александрит.
Копие на първата половината на ключа, но от другата му, огледална част.
Краката на Елена едва не се подкосиха.
Тя държеше втората половина на лисичия ключ.
Тогава бързо вдигна свободната си ръка и пъхна пръсти в малкия джоб, умело закрепен зад диамантената огърлица. Вътре имаше малка кесия, специално ушита от лейди Улма. В нея се намираше първата половина на лисичия ключ, която Елена пъхна там, след като я показа на Сейбър и Талон. Сега, като сложи втората половина на ключа при първата, тя се стресна, като усети някакво движение в кесията. Двете части на лисичия ключ ставаха — какво, едно цяло?