Уеб продължаваше да наблюдава безмълвно, изчаквайки да му се удаде подходяща възможност.
Това стана едва в късните нощни часове, когато всички останали си легнаха. Той изчака в тъмнината, надзъртайки през верандата, и както бе очаквал, не мина много време и в съседната стая лампата светна.
Знаеше, че вратата към верандата е заключена, тъй като самият той се бе погрижил за това, преди да напусне стаята й. Излезе в коридора, където осветлението оставаше включено от онази нощ, в която Роана бе наранена, и тихо влезе в стаята й.
Тя бе станала от леглото и отново се бе свила в това огромно, уютно кресло, въпреки че този път не четеше. Предполагаше, че главата все още я боли прекалено много, за да може да чете. Вместо това бе включила телевизора с толкова намален звук, че едва се чуваше.
Когато вратата се отвори, тя се огледа с виновно изражение.
— Хванах те — тихо прошепна той и затвори вратата зад себе си.
В същия миг, преди тя да успее да изглади изражението си до обичайната безизразност, зърна сянка от притеснение на лицето й.
— Изморих се да лежа в леглото — обясни Роана. — Толкова много почивах, че изобщо не ми се спи.
— Разбирам — отвърна той. Бе лежала в леглото цели два дни, така че нищо чудно, че й бе омръзнало. — Не за това исках да говорим.
— Знам. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Онзи ден постъпих като абсолютна глупачка. Няма да се повтори.
Толкова много неща се бяха случили, че за миг той я погледна неразбиращо, а после проумя, че говори за случилото се по време на ездата. Той бе постъпил като пълен идиот и типично за нея, Роана бе поела цялата вина върху себе си.
— Не си постъпила като глупачка — дрезгаво продума той, като отиде до вратата към верандата, за да я провери отново и да се увери, че е заключена. — Не исках да се възползвам от теб, а не съумях да ти го обясня. — Стоеше там и наблюдаваше отражението й в стъклото. — Но за това ще поговорим по-късно. Сега искам да знам какво криеш от шерифа.
Роана не вдигаше поглед от ръцете си, но той забеляза как изведнъж тя замръзна.
— Нищо не крия.
Дори стъклото отразяваше вината и неудобството й.
— Роана. — Уеб се обърна и се приближи към нея, коленичи пред стола и взе ръцете й в своите. Очевидно тя седеше в любимата си поза, подвила крака под себе си, увита в нощницата си. Уеб впери очи в превръзката на главата й, за да не гледа към тъмните кръгове на зърната й, повдигнали бялата материя, тъй като не искаше нищо да отвлича вниманието му, докато, не открие това, което искаше да разбере, а и без това самата й близост бе достатъчна, за да го разсее. — Можеш да заблудиш другите, но те не те познават като мен. Мога да разбера кога криеш нещо. Видя ли кой те удари? Спомняш ли си повече, отколкото каза?
— Не — нещастно отговори Роана.
— Тогава какво криеш?
— Нищо…
— Ро! — прекъсна я Уеб предупредително. — Не ме лъжи. Познавам те прекалено добре. Какво криеш?
Тя прехапа устни, а златистокафявите й очи се вдигнаха към неговите, изпълнени с такова отчаяние, че той почти посегна да я успокои.
— Ходя насън — промълви тя.
Той я зяпна поразен. Всичко друго бе очаквал, но не и това.
— Какво?
— Сомнамбул съм. Предполагам, че това е една от причините за безсънието ми — обясни тихо Роана, свела поглед отново. — Ненавиждам всеки път да се събуждам на различни места, да не знам как съм стигнала дотам, какво съм правила и дали някой ме е видял. Случва се само когато заспя дълбоко, така че…
— Така че не си позволяваш да спиш — довърши той. Потрепери вътрешно, като си представи огромния товар, който Роана носеше непрекъснато, напрежението, с което живееше всекидневно. Боже, как издържаше? Как успяваше да оживее? За пръв път почувства гладката стомана, от която бе закалена. Вече не бе малката, нуждаеща се от помощта му, несигурна Роана. Тя бе жена, член на рода Дейвънпорт, внучка на Лусинда и носеше част от силата на Дейвънпортови. — Значи си ходила насън онази вечер?
Тя въздъхна дълбоко.
— Сигурно. Бях толкова уморена, че заспах веднага щом легнах. Не си спомням нищо до момента, в който се събудих в коридора с ужасно главоболие, а вие с Лусинда се бяхте надвесили над мен. Помислих, че наистина съм паднала, въпреки че никога досега не съм претърпявала злополуки насън.
— Исусе Христе! — Уеб я погледна, разтърсен от мисълта, която току-що му бе хрумнала, Роана бе налетяла на крадеца като жертвено агне, без да го вижда, въпреки че очите й са били отворени. Сомнамбулите изглеждаха будни, но всъщност не бяха. Вероятно крадецът дори смяташе, че тя може да го разпознае. Кражбата и физическото насилие не бяха престъпления, които даваха основание за убийство, с цел да се избегне арест, но все пак би могла да бъде в опасност. Не само че щеше да сложи нови ключалки навсякъде, както и алармена инсталация, която щеше да събуди и мъртвите, ако някой се вмъкнеше непоканен, но щеше да направи така, че всички в областта да разберат, че тя има мозъчно сътресение И не си спомня нищо за случилото се. Във вестника имаше статия за опита за кражба и като продължение щеше да поднесе и тази информация.