Уеб отвори уста, но Роана вдигна ръка, за да го прекъсне.
— Не съм свършила. Когато вече няма да има нужда от мен тук… — Замлъкна и той разбра, че също като него тя мисли за смъртта на Лусинда. Мисълта бе винаги там, запечатана в бъдещето им, независимо дали можеха да се заставят да говорят открито за това. — Когато всичко свърши, ще създам свои собствени конюшни и ще построя своя собствена къща. За пръв път нещо ще принадлежи лично на мен и никой никога няма да може да ми го вземе.
Уеб сви юмруци. Погледът му бе ясен, но някак отдалечен, сякаш обърнат назад към всички неща и хора, които й бяха отнети, когато бе съвсем малка и безпомощна да установи контрол върху живота си: родителите й, дома й, самия център на съществуването й. Самоуважението й бе системно разрушавано от Джеси, с несъзнателната помощ на Лусинда. Но бе имала него като защитно рамо, на което да се опре, докато накрая и той се бе отвърнал от нея, така че оттогава Роана не си бе позволявала някой да я доближи, нито да покаже загриженост за нещо. Беше потънала в зимен сън. Докато задържаше живота си, беше се отдала в служба на Лусинда, но вече идваше краят.
Когато Лусинда умреше, Роана възнамеряваше да си отиде.
Уеб сведе поглед към нея. Всички останали искаха Дейвънпорт, а нямаха правото да го притежават. Роана имаше законното право, но не го желаеше. Тя искаше да си отиде.
Толкова му омръзна от всичко това, че реши да се прибере в стаята си, преди наистина да изпусне нервите си — нещо, което нито Роана бе в състояние да понесе, нито той искаше да й причини. Тръгна към вратата, но спря, за да каже последната си дума:
— Ще решим всичко това по-късно. Но ти няма да се изнесеш от тази къща.
Осемнадесета глава
Беше денят на празненството, което Лусинда даваше в негова чест, и докато караше към къщи, Уеб непрекъснато се питаше какъв ли грандиозен провал ще бъде то. На самия него му беше безразлично, но Лусинда щеше да го преживее много тежко, ако всичко не станеше според плановете й. От случилото се същия следобед съдеше, че едва ли ги очакват приятни емоции.
Не бе нещо особено, дори нямаше конфликт, но като барометър за отношението на обществото даваше доста точни показания. Бе отишъл на обед в „Пейнтид Лейди“ с председателя на аграрната комисия, когато подочу разговора на две жени на съседната маса.
— Явно е доста дебелоок — бе казала една от тях. Не бе повишила глас, но и не го бе снижила, за да не я чуват останалите. — Ако смята, че десет години са достатъчно време, за да забравим случилото се… Е, ще му стане ясно какво мислим по въпроса.
— Лусинда Дейвънпорт никога не е забелязвала недостатъците на протежетата си — отвърна другата жена.
Уеб бе погледнал пурпурночервеното лице на председателя, докато мъжът се опитваше усърдно да се ангажира само с обеда си, сякаш не чува нищо.
— Кой би предположил, че Дейвънпортови ще се опитат да ни натрапят обществото, с един убиец? — продължи първата жена.
Очите на Уеб се присвиха, но той не се обърна, за да се изправи срещу двете жени. Независимо дали го подозираха в убийство или не, той бе отгледан като джентълмен от Юга, а това означаваше, че не може публично и преднамерено да изложи дамите. Ако мъже бяха казали същите думи, щеше да реагира съвсем различно, но тези тук бяха само две женски змии, които съскаха, но не хапеха, а и бяха доста възрастни, доколкото можеше да отсъди по гласовете им. Нека говорят, кожата му бе достатъчно дебела, можеше да го понесе.
Но стожерите на матриархата притежаваха голямо обществено влияние и ако всички изпитваха същите чувства, то партито на Лусинда щеше да се провали. Не се притесняваше заради себе си, ако хората не искаха да правят бизнес с него — добре, щеше да намери други, които желаят. Но Лусинда щеше да бъде едновременно обидена и разочарована, а й щеше да обвинява себе си за това, че не го е защитила преди десет години. Заради нея се надяваше…
Предното стъкло се разби и посипа Уеб с малки парченца стъкла. Покрай ухото му профуча нещо горещо, но не му остана време да се притесни какво е било. Рефлексното му движение бе извъртяло волана в ръката му и десните гуми подскочиха жестоко, когато колата поднесе към банкета край пътя. Опитваше се да овладее колата и да я върне отново на шосето, преди да улучи някоя дупка или канавка, което автоматично щеше да преобърне автомобила. Нищо не виждаше заради разбитото стъкло, което все още се държеше на мястото си, но бе побеляло, нацепено и разпукано. Някакъв камък, каза си той, въпреки че камионът пред него бе достатъчно далеч, за да очаква гумите му да отхвърлят камък на такова разстояние. Може би бе птица, но сигурно би видял нещо толкова голямо.