Успя да качи отново четирите гуми на паважа и управлението на колата стана по-лесно. Веднага се опита да спре, оглеждайки се през относително здравата дясна страна на стъклото, като се мъчеше да прецени какво е разстоянието до банкета и дали има достатъчно място, за да отбие. Бе почти до отбивката, която водеше към частния път към Дейвънпорт. Ако можеше да стигне дотам, нямаше да има много движение…
Предното стъкло изпука отново, но този път по-вдясно. Част от него увисна от рамката, а малките частици стояха заедно, задържани от защитното покритие, което предпазваше стъклото от пръскане. Камък, как ли не, каза си Уеб вбесено.
Някой стреляше по него.
Бързо се наведе напред. Сграбчи увисналото стъкло, откъсна го, за да вижда пред себе си, а после натисна педала на газта до дупка. Колата хвръкна напред, а скоростта го притисна към седалката. Ако спреше и дадеше възможност на стрелеца да се прицели в неподвижна мишена, щеше вече да е мъртъв, но беше дяволски трудно да улучиш някой, който кара със сто и шейсет километра в час.
Като си спомни горещото жужене, което бе чул точно покрай дясното си ухо след първия изстрел, Уеб изчисли грубо траекторията на куршума и прецени, че стрелецът би трябвало да се намира на височинката точно след отбивката към страничния път. Вече почти бе стигнал и ако завиеше по него, стрелецът щеше да има доста добра възможност да го улучи. Продължи да натиска педала на газта и подмина отбивката, а после и гъсто залесения път към пасбището, където според Бешърс крадецът бе скрил колата си…
Уеб присви очи срещу свистящия вятър и наби спирачки, завъртайки волана така, че обърна колата на място, маневра, която бе усвоил като див тийнейджър по същия този път. Гумите пропушиха и оставиха дири по паважа. Покрай него мина друга кола, а шофьорът натисна клаксона. Неговата кола зашари и поднесе, но после се изправи в посока, обратна на тази, от която току-що бе дошъл. Това бе магистрала с четири платна, което означаваше, че се бе обърнал срещу движението. Две коли идваха към него. Натисна отново педала на газта.
Стигна до пътя към пасбището точно преди да се блъсне челно с една от колите и взе завоя на две гуми. Веднага спря и изключи от скорост. Изскочи от колата, преди да е спряла напълно, и се хвърли в храсталака, като остави автомобила да блокира пътя, в случай че стрелецът бе оставил колата си някъде наблизо. Дали бе същият мъж, който бе влязъл в имението, или инцидентът бе някакво съвпадение? Всеки, който използваше това шосе редовно, което означаваше хиляди хора, можеше да забележи пътя за пасбището. Той приличаше на пътека за ловци, водеща нагоре към горите, но дърветата и храстите свършваха след около километър, а оттам започваше широко поле, откъдето се откриваше гледка право към земята на Дейвънпорт.
— Съвпадение, как ли не! — прошепна на глас той, докато се промъкваше тихо между дърветата, възползвайки се от естествените прикрития, за да не даде възможност на непознатия да се припели по-добре.
Не знаеше какво би направил, ако се сблъска лице в лице с някой с ловджийска пушка в ръка, докато самият той бе с голи ръце, но не възнамеряваше и да открие. Отглеждането му бе типично провинциално, въпреки, а може би точно заради предимството да живее в Дейвънпорт, Лусинда и Ивон се бяха погрижили да бъде равен със съучениците си, както и с хората, с които щеше да общува през останалата част от живота си. Бе ходил на лов за катерички, елени и опосуми, научавайки се рано как да се промъква през гъстата гора, без да предизвиква никакъв шум, как да дебне някого, който има по-остри уши и очи от неговите. Крадците, отвлекли добитъка му и опитали се да го прекарат в Мексико, бяха разбрали колко добър следотърсач е и как може да се прикрива, ако не желае да бъде видян. Ако стрелецът бе тук, Уеб щеше да го открие и мъжът нямаше да разбере, докато не станеше прекалено късно.
Нямаше друго превозно средство, паркирано на пътя за пасбището. След като установи това, Уеб се прикри и се вслуша в звуците наоколо. Пет минути по-късно вече знаеше, че гони вятъра. Нямаше никого. Ако бе изчислил траекторията правилно, то стрелецът се бе отдалечил в друга посока от онази височина.
Изправи се и тръгна обратно към колата. Погледна разбитото предно стъкло с двете малки дупки и наистина се вбеси. Изстрелите бяха доста добри, всеки от тях или и двата биха могли да го убият, ако ъгълът на стрелба се бе оказал на косъм встрани. Отвори вратата и се наведе разглеждайки седалките. От задната страна на облегалката за глава над шофьорската седалка имаше разкъсана дупка само на сантиметър от мястото, където бе било дясното му ухо. Куршумът бе имал достатъчно сила дори и след преминаването си през стъклото да пробие седалката и да излезе през задното стъкло. Вторият куршум бе пробил дупка в задната седалка, където бе заседнал. Уеб взе клетъчния телефон и се обади на Карл Бешърс.