— Бях полудял от яд.
— Е, ако има следващ път, овладей се, преди да решиш да тръгнеш след въоръжен тип. Ще наредя да изтеглят колата и моите хора ще я огледат, но не смятам, че ще открием нещо, което да ни бъде от полза.
— В такъв случай настоявам никой друг да не разбере за случилото се. Сам ще се погрижа за колата.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо искаш да го запазиш в тайна?
— Първо, не искам той да бъде нащрек. Ако е спокоен, може би ще сгреши. Второ, и без това не можеш да направиш кой знае какво. Не можеш да ми дадеш ескорт, който да ме придружава навсякъде, а и не можеш да сложиш денонощна охрана на Дейвънпорт. Трето, ако Лусинда разбере, това просто може да я убие.
Карл изсумтя.
— Уеб, твоите хора трябва да знаят, за да внимават.
— Те внимават. Така нареченият крадец ги изплаши до смърт. Сега вече имаме нови ключалки, по-сигурни прозорци и сме свързани, с аларма, която, ако се включи, ще изправи на нокти всяко куче в радиус от петдесет километра. Освен това в цяла Тоскана е известно какво сме направили.
— Значи смяташ, че той знае и е твърде малко вероятно да се опита да влезе в къщата, отново?
— Два пъти преди това е влизал безпроблемно, вместо да опита отново, този път се пробва да ме застреля на пътя. Струва ми се, че е чул новината.
Карл скръсти ръце на гърдите си и го погледна замислено.
— Голямото парти на госпожа Лусинда е тази вечер.
— Смяташ, че може да бъде измежду гостите — замисли се Уеб. — Самият той сигурно също е поразсъждавал над това.
— Смятах, че за него партито е доста добра възможност.
— Няма да е лошо да вземеш списъка с гости и да провериш дали не разпознаваш името на някого, с когото не си се разбирал, някой, който е останал недоволен от бизнес сделка с теб. По дяволите, дори не трябва да е бил поканен, от това, което чувам, ще има толкова много хора, че той може да влезе просто ей така и никой няма да го забележи.
— И ти си поканен, Карл. Ще дойдеш ли?
— Не би могъл да ме спреш. Були също ще бъде там. Нямаш нищо против да му разкажа всичко това, нали? На този стар пес все още доста му сече пипето и ако е нащрек, може наистина да забележи нещо.
— Разбира се, кажи на Були. Но на никого другиго, чу ли?
— Добре, добре — изръмжа Карл. После погледна отново колата на Уеб. — Искаш ли да те закарам до къщата?
— Не, всеки ще започне да ме разпитва. Върни ме в града. Така или иначе се налага да си намеря друга кола, а и ще трябва да се погрижа за тази. Ако някой се интересува, имал съм проблем с двигателя. — Погледна часовника си. — Ще трябва да побързам, ако искам да се добера до вкъщи навреме за партито.
Гостите се очакваха само след половин час, а Уеб никакъв го нямаше. Цялото семейство вече се бе събрало, включително майка му и леля Сандра. Ивон започна да нервничи, тъй като за Уеб не бе типично да закъснява, а самата Лусинда бе обзета от нарастващ страх.
Роана седеше тихо и сдържаше собственото си безпокойство. Не си позволи да мисли за катастрофи с коли, тъй като не можеше да го понесе. Собствените й родители бяха починали по този начин и оттогава при самата представа за автомобилна катастрофа цялата се свиваше. Ако видеше катастрофа на магистралата, никога не се заглеждаше, а съсредоточаваше погледа си само напред и подминаваше възможно най-бързо. Уеб не би могъл да катастрофира, просто не би могъл.
После чуха входната врата да се отваря и Ивон се втурна към нея.
— Къде беше? — чу резкия и взискателен въпрос на, майка му.
— Имах неприятности с колата — отвърна Уеб, като вземаше стъпалата по две наведнъж. Слезе след петнайсет минути, гладко избръснат и облечен с черен смокинг.
— Извинявам се за закъснението — каза на всички, като прекоси салона и отвори вратите. Наля си малко текила и я глътна наведнъж, а после остави чашата и погледна присъстващите с дръзка усмивка. — Нека представлението започва.
Роана не можеше да откъсне очи от него. Той приличаше на пират — въпреки прекрасния си костюм. Гъстата му тъмна коса бе все още влажна и прегладена назад. Движеше се с гъвкавата грация на мъж, свикнал с официалните дрехи, които ни най-малко не го притесняват. Сакото подчертаваше идеално широките му рамене, а панталоните му бяха тесни, но без да са впити. Уеб винаги носеше дрехите си с финес, без значение с какво точно е облечен. Роана бе смятала, че никой не изглежда по-добре от него с дънки, ботуши и работна риза, а сега мислеше, че никой не изглежда по-добре с черен смокинг. По снежнобялата му риза се редяха черни кехлибарени копчета, а подходящи копчета за ръкавели хвърляха тъмни отблясъци върху широките му китки.