— Не съм гладна — промърмори Роана и пъхна глава в грамадния двукрилен хладилник, за да извади портокаловия сок.
— Ти никога не си гладна — отвърна спокойно той. — Все пак хапни. — Липсата й на апетит бе една от причините дори на седемнайсет да бъде все още само кожа и кости и естествено да не е кой знае колко развита. Сигурно затова Роана не влизаше в ничия стая. Тя беше перпетуум-мобиле: тичаше, подскачаше и понякога дори се премяташе настрани. Поне, след толкова години, най-после бе свикнала да спи в едно и също легло през нощта, така че вече не се налагаше да я издирва всяка утрин.
Тъй като Уеб й бе приготвил препечената филийка, Роана се съгласи да я изяде, но отказа да я маже със сладко. Отхапа от сухата филийка, като отпиваше ту портокалов сок, ту кафе, и почувства тихо задоволство дълбоко в себе си. Само това желаеше от живота: да бъде сама с Уеб. И да се занимава с конете, разбира се.
Пое си дълбоко въздух, вдъхвайки деликатния мирис на дискретния му одеколон и чистото ухание на кожата му, примесени с миризмата на кафе. Присъствието му бе толкова осезаемо, че бе почти болезнено, но Роана живееше само за тези мигове.
Вдигна очи над ръба на чашата, а лешниковите й очи блеснаха палаво.
— Времето, избрано за това пътуване до Нашвил, е доста подозрително — закачи го тя. — Мисля, че просто искаш да се измъкнеш от къщи.
Той се засмя, а сърцето й подскочи. Вече рядко виждаше тази весела усмивка, беше прекалено зает, така че нямаше време за нищо друго, освен за работа, както безспирно се оплакваше Джеси. Невъзмутимите му зелени очи грейнаха в едно с ленивата му чаровна усмивка, която би могла да спре движението по оживена улица. Но ленивостта бе измамна, Уеб работеше толкова много, че доста мъже не биха издържали на темпото му.
— Не съм го планирал — възпротиви се той, а после призна: — Но се възползвах от възможността. Предполагам, че ще прекараш целия ден в конюшните.
Роана кимна. Сестрата на баба й, леля Глория, заедно със съпруга й чичо Харлан се нанасяха днес и тя искаше да бъде възможно по-далеч от къщата. Леля Глория бе най-нелюбимата от всичките й лели, а чичо Харлан изобщо не я интересуваше.
— Той е такъв всезнайко — промърмори Роана. — А тя е трън в…
— Ро… — прекъсна я предупредително Уеб, проточвайки единствената сричка. Само той използваше съкращението от името й. Това бе още една тънка нишка между двамата, която придаваше оттенък на отношенията им, тъй като Роана мислеше за себе си като за Ро. Роана беше мършавото и непривлекателно момиче, тромаво и недодялано. Ро бе оная част от нея, която яздеше с бързината на вятъра, с тяло, прилепнало към коня и превърнало се в част от неговия ритъм, момичето, което никога не правеше глупави грешки, докато беше в конюшните. Ако можеше да решава сама, щеше да живее там.
— … в гърба — довърши тя, а невинното й изражение разсмя Уеб. — Ще ги изхвърлиш ли, когато Дейвънпорт стане твой?
— Разбира се, че не, дивачке. Те са от семейството.
— Е, не изглежда така, сякаш нямат къде да живеят. Защо не останат в собствената си къща?
— След като чичо Харлан се пенсионира, малко трудно свързват двата края. Тук има доста място, така че преместването им е логичният изход, дори това да не ти харесва. — Уеб разроши и без това разбърканата й коса.
Роана въздъхна. В Дейвънпорт наистина имаше десет спални и след като Джеси и Уеб се бяха оженили и използваха само една, а миналата година леля Ивон бе решила да се изнесе и да устрои свой собствен дом, значи оставаха седем празни. И въпреки това идеята не й харесваше.
— Е, а какво ще стане, когато на двамата с Джеси ви се родят деца? Тогава ще ви трябват и другите стаи.
— Не мисля, че ще ни трябват и седемте — отряза я сухо той, а очите му отново придобиха онзи сериозен израз. — Може изобщо да нямаме деца.
Сърцето й подскочи. Когато преди две години Уеб и Джеси бяха сключили брак, беше стигнала самото дъно на отчаянието, но самата идея Джеси да му роди деца я ужасяваше още повече. Някак си това щеше да нанесе последния удар на едно сърце, което и без това нямаше кой знае каква надежда, заради която да си струваше да живее. Разбираше, че няма никакъв шанс да бъде с Уеб, но въпреки това мъждукаше слаб лъч на надежда. Докато двамата с Джеси нямаха деца, той сякаш не беше изцяло неин. Вярваше, че за Уеб децата са неразривна връзка. Докато нямаха деца, Роана би могла да се надява, макар и напразно.
Всички вкъщи знаеха, че брачният им път не е застлан с рози. Когато бе нещастна, Джеси никога не го криеше, тъй като съзнателно се стремеше да накара другите да се чувстват точно толкова отчаяни, колкото и тя.