Докато Лусинда стоеше, заобиколена от приятелите си, Роана тихо се грижеше всичко да върви гладко, фирмата подготвила приема, бе много добра, но както бе известно, гафове се случваха и на най-прекрасно организираните приеми. Наети за вечерта сервитьори се движеха из тълпата с подноси, пълни с чаши бледозлатисто шампанско или със зашеметяващо многообразие от ордьоври. За гостите с по-голям апетит беше осигурен огромен бюфет. Оркестърът във вътрешния двор вече бе започнал да свири стари мелодии, привличайки хората вън, за да танцуват под приказното осветление с прасковен цвят.
Роана забеляза Уеб да се движи сред тълпата, разговаряйки непринудено с хората, като спираше непрекъснато, за да подхвърли някоя шега или да направи кратък коментар по злободневни политически теми, а после преминаваше към друга група. Изглеждаше абсолютно спокоен, сякаш изобщо не му хрумваше, че всеки може да го погледне накриво. Но все пак Роана забелязваше напрежението в съсредоточения блясък на очите му. Никой нямаше да каже нищо унизително в негово присъствие, изведнъж проумя тя. От него се излъчваше сила, която му помагаше да изпъкне дори сред това отбрано общество, и самоувереност, която много малко хора имаха. И наистина не го интересуваше какво мислят за него. Или поне не се притесняваше заради себе си. Вървеше — едновременно спокоен и самоуверен, но готов да действа, ако се наложи.
Към десет часа, когато празненството течеше от близо два часа, той се появи зад гърба й и хвърли поглед на шведската маса, за да се увери, че има всичко в изобилие. Застана толкова близо, че Роана почувства топлината на силното му тяло, а той обгърна талията й с ръка.
— Добре ли си? — попита тихо.
— Да, добре съм — отвърна автоматично тя, като се обърна с лице към него, повтаряйки за стотен път едни и същи думи в отговор на един и същ въпрос. Всички бяха чули за крадеца и за мозъчното й сътресение и искаха да разберат колкото се може повече.
— Изглеждаш чудесно — бяха й казвали всички останали, но не и Уеб. Вместо това той се бе загледал в косата й.
Шевовете на главата й бяха махнати предния ден. Днес, подготвяйки се за приема, бе отишла при фризьора си, който бе подредил внимателно косата й в изискана прическа, която скриваше малкото избръснато местенце.
— Личи ли си? — притеснено попита Роана.
Уеб много добре знаеше какво има предвид.
— Не, изобщо не си личи. Главата още ли те боли?
— Съвсем леко. Мястото е по-скоро малко чувствително, а не точно болезнено.
Уеб вдигна ръка и залюля, една от обеците й, а висящите златни звездички затанцуваха.
— Направо мога да те схрускам — прошепна тихо той.
Роана се изчерви, тъй като се бе надявала да изглежда привлекателна тази вечер. Кремаво златистият цвят на дългата й рокля подчертаваше топлия тен на лицето й, както и тъмнокестенявата й коса.
Вдигна очи към Уеб и дъхът й секна. Той я гледаше напрегнато, възбудено и жадно. Изведнъж времето сякаш престана да тече, хората наоколо потънаха в мъгла, а разговорите и музиката — заглъхнаха. Кръвта започна да тупти във вените й бавно и мощно.
Точно така я бе погледнал в деня, когато бяха яздили заедно. Тогава бе сбъркала поканата в очите му със страст… а дали наистина я бе сбъркала?
Бяха съвсем сами сред многолюдната тълпа. Пулсът й се ускори, тя задиша учестено и на пресекулки, а гърдите й се повдигаха, сякаш се стремяха към Уеб! Желаеше го толкова страстно, че й се струваше, че ще умре.
— Недей — прошепна. — Ако нямаш точно това предвид… недей.
Уеб не й отвърна: Вместо това бавно плъзна поглед към гърдите й, като забрави да го отклони, а тя усети как зърната й настръхнаха. На челюстта му заигра мускул.
— Искам да вдигна тост.
Лусинда знаеше какво да направи, че да я чуят дори в такава тълпа, без видимо да повишава глас. Настъпи тишина и всички погледи се обърнаха към нея. Тя стоеше сама, крехка, но все още кралица.
Магията, която бе държала в прегръдките си Роана и Уеб, бе разрушена и младата жена потрепери, когато и двамата се обърнаха към Лусинда.
— За моя правнук Уеб Талант — каза Лусинда ясно и вдигна чашата си с шампанско към Уеб. — Отчаяно ми липсваше, докато бе далеч, а откакто се върна, съм най-щастливата възрастна дама в областта Колбърт.
Още един от майсторските й удари, с който принуди хората да го поздравят, признаят й приемат. Навсякъде се вдигнаха чаши към Уеб, пи се шампанско в чест на неговото завръщане и хор от „Добре дошъл у дома“ изпълни залата. Роана, чиито ръце бяха празни, му дари мимолетна печална усмивка.