— Ро? — промърмори той.
Тя не му отвърна, а продължи да върви спокойно и целенасочено към вратата. Голите й стъпала потъваха в дебелия килим. Изглеждаше така, сякаш плува във въздуха.
Косата му се изправи от ужас и той скочи от леглото. Ръката му затисна вратата точно преди Роана да натисне дръжката. Взря се в лицето й. Очите й бяха широко отворени, а изражението й бе неподвижно и безизразно като на статуя.
— Ро — дрезгаво продума Уеб. Прегърна я и я притисна към гърдите си. — Събуди се, скъпа. Хайде, мила, събуди се. — Разтърси я леко.
Тя премига веднъж-дваж, прозя се и се сгуши още по-плътно в прегръдките му. Той я притисна по-силно и почувства как напрежението бавно обхвана тялото й, след като разбра, че е извън леглото, застанала пред вратата.
— Уеб? — Гласът й звучеше задавено и ужасено. Потрепери, а кожата й настръхна. Той я взе на ръце и я отнесе обратно в леглото, сложи я под топлите завивки и легна до нея. Притисна я към топлото си тяло и я поддържа така, докато тръпките постепенно отзвучаха. — О, мили боже! — прошепна Роана, а думите й бяха по-скоро въздишка без звук. — Отново го направих. Нямах никакви дрехи върху себе си. Едва не излязох от стаята си чисто гола. — Започна да се мята в ръцете му, опитвайки се да стане. — Трябва да си сложа нощницата — рече трескаво. — Не мога да спя така.
Уеб овладя движенията й и я притисна към леглото.
— Чуй ме — започна, но тя продължи да опитва да се отскубне от него, докато накрая собствената му тежест притисна крехкото и тяло към леглото. — Шшт, шшт — прошепна в ухото й. — С мен си в безопасност, скъпа. Събудих се веднага щом напусна прегръдките ми. Не трябва да се притесняваш, няма да те оставя да напуснеш тази стая.
Дишането й бе накъсано, а от очите й се търкулнаха две сълзи и попиха в косите й. Той потри влажните пътечки с брадясалата си буза, а после доизтри следите с устни. Тялото й бе толкова меко, че желанието да почувства близостта й се възобнови. Разтвори бедрата й.
— Тихо сега — прошепна той и потъна в дълбините й.
Тя изхлипа пак, но замря при проникването му. Уеб лежеше върху нея и чувстваше как тялото й постепенно се отпуска.
— Няма да ти позволя да станеш — прошепна той успокоително и започна да се движи в нея.
В началото Роана просто лежеше неподвижно и се подчиняваше на желанието му, а това му бе достатъчно. После жаждата му нарасна, пожела да получи нещо повече от, спокойно приемане, ускори ритъма и започна да прониква в нея така, че я накара да стене, запали неподозиран огън в кръвта й и предизвика собствения й страстен устрем към него. Тя достигна върха, а самият той потъна дълбоко в нея, пулсирайки от собственото си освобождаване.
После Роана отново се опита да стане и да сложи нощницата си, но той не я пусна. Трябваше да му се довери, да може да заспи със съзнанието, че ако се опита да стане, той ще се събуди, че няма да й позволи да обикаля къщата, безпомощна в съня си.
Роана се сгуши в него, опустошена от мисълта за това, което едва не се бе случило. Отново заплака, едно задавено хълцане, което се опита да задуши. От години не бе плакала, но сега не можеше да спре, сякаш огънят на удоволствието, което бе получила от любовта му, бе изпепелил защитните й стени и вече не можеше да сдържа никакви емоции.
Случилото се, откакто Лусинда я бе изпратила в Аризона да търси Уеб, бе прекалено много. Час след като го бе открила, вече лежеше под него й оттогава нищо не бе същото. Колко време бе минало от онази нощ? Три седмици? Три седмици, в които бе изпитала разтърсващ екстаз, и опустошителна болка, три седмици на напрежение, безсънни нощи и страх. Трябваше да прибави и последните дни, в които се бе почувствала променена отвътре, смело погледнала напред и по този начин — възродена за нов живот.
Обичаше Уеб, обичаше го толкова много, сякаш всяка частица от тялото й живееше заради него. Боготвореше го с цялата си душа. Тази нощ той я бе любил без никакъв гняв, с възбуждащо чувство за притежание и чувственост. Не тя бе отишла при него, а той бе дошъл при нея и я държеше в прегръдките си, сякаш изобщо не възнамеряваше да я пусне.
Но ако го направеше, ако когато дойдеше утрото, й заявеше, че всичко това се е оказало грешка, тя щеше да оцелее. Щеше да я боли, но можеше да продължи напред. Разбрала бе, че може да понесе почти всичко, че бъдещето все още лежи пред нея.
Странно, но щом проумя, че може да живее без него, близостта му й стана още по-скъпа. Плака, докато изворът на сълзите й пресъхна, а Уеб я държеше през цялото време, галеше косите й, шепнеше й успокоително. Изтощена емоционално и физически, Роана най-после заспа.