— Кора Кофелт? — ахна Ланет. — О, не? Тя никога няма да прости на Роана за причиненото неудобство.
— О, напротив, самата Кора ми се обади днес и се извини за невъзпитаното си поведение. Да признаеш, че не си права, е отличителен белег на една истинска дама.
Роана се почуди дали думите не са предназначени за Глория, тъй като тя със сигурност никога досега не бе признавала, че може да е сгрешила в нещо. Лусинда и Глория се обичаха и в кризисни моменти винаги бяха разчитали на взаимната си подкрепа, но в отношенията им имаше доста ръбове за изглаждане.
Очите на Уеб срещнаха погледа на Роана и той й се усмихна. Бавно, като се изчерви леко, тя отвърна на усмивката му.
— Номер шест. — Засмя се победоносно той.
Входната врата се отвори с трясък и нечии токчета затракаха неуверено през фоайето.
— Е-х-о-о! — изписка Корлис. — Къде сте всички? Е-х-о-о…
По дяволите! — възкликна ядосано Уеб, като бутна стола си назад. Алармата се включи, пищейки като хор от триста дяволи в ада. Всички скочиха й затиснаха ушите си. Уеб излезе тичешком, а след секунда го последва й Брок.
— О, не, конете! — извика Роана и хукна към вратата. Когато алармата бе пробвана, конете бяха подивели от страх. Уеб бе обсъдил намаляването звука на алармата, но в крайна сметка бе избрал безопасността на семейството си пред нервността на конете.
Когато Роана стигна до коридора, ужасният шум престана и на негово място се разнесе високото налудничаво кикотене на Корлис и ругатните на Уеб. Брок се извърна към Корлис и извика:
— Млъкни!
Всички останали се струпаха в коридора зад Роана точно когато Корлис се опитваше да се задържи права, хванала се за огромния централен стълб в основата на стъпалата. Лицето на Корлис почервеня от яд и тя заплю брат си.
— Не ми казвай да млъкна! — подигра му се тя. Плюнката не успя да улучи Брок, но той погледна мокрото петно на пода с отвращение.
Ланет погледна ужасено дъщеря си.
— Ти си пияна! — ахна, тя.
— Е, и? — попита войнствено Корлис. — Просто малко се позабавлявах, какво лошо има в това?
Уеб й хвърли поглед, от който би могъл да замръзне и антифриз.
— Тогава може да се забавляваш някъде другаде. Предупредих те, Корлис. Имаш една седмица, през която да си намериш квартира, а после не искам да те виждам повече тук.
— О, така ли? — изкиска се тя. — Не можеш да ме изхвърлиш, чичко. Леля Лусинда може и да е с единия крак в гроба, но докато не стъпи и с двата, това място все още не е твое.
Ланет ахна и прикри устата си с длан, гледайки втренчено Корлис, сякаш не можеше да я познае. Грег пристъпи заплашително напред, но Уеб го спря с поглед. Лусинда се стегна, а лицето й доби строго изражение, докато чакаше Уеб да се справи с положението.
— Три дни — каза той сериозно, на Корлис. — И ако си отвориш устата още веднъж, крайният срок ще стане утре сутрин. — Погледна към Роана. — Хайде по-добре да отидем и да успокоим конете.
Веднага щом излязоха навън, чуха конете да цвилят уплашено, а тези, които бяха затворени в конюшнята, ритаха и тъпчеха обезумяло в боксовете си. Лоуъл и неколцина от помощниците му все още не бяха си тръгнали и се опитваха да успокоят ужасените животни, като им говореха и се опитваха да ги усмирят. Всъщност думите, които изричаха, бяха цветисти ругатни, но произнесени с най-милата интонация.
Роана се втурна в конюшните и се включи в дружния хор със своето монотонно тананикане. Конете отвън бяха също толкова уплашени, колкото и тези в конюшните, но поне нямаше да се наранят, тъй като имаше къде да тичат. Повечето от животните вътре бяха наранени или болни и имаше опасност да си причинят още повече наранявания в паническия си опит да избягат.
— Тихо! — нареди Лоуъл на помощниците си и всички млъкнаха, оставяйки Роана да тананика. Продължиха да галят животните, но гласът на Роана притежаваше уникалната способност да привлича вниманието на всички животни в конюшнята. Тя имаше тази дарба още от дете и Лоуъл неведнъж я бе използвал, за да успокои някой уплашен, нервен кон.
Уеб вървеше покрай боксовете и като всички останали, галеше лъскавите, изпотени конски шии. Роана пееше тихо и вървеше от бокс на бокс, повишила глас точно до необходимата височина, така че конете наостряха уши, сякаш се опитваха да уловят всеки тон, който излизаше от устните й. Пет минути по-късно всички обитатели бяха все така запотени, но спокойни.
— Момчета, донесете кърпи — промърмори Лоуъл. — Хайде да изсушим бебчетата.
Роана и Уеб помогнаха и в това, докато Лоуъл проверяваше едно по едно животните за нови наранявания.