— Не ми харесва това дяволско пищене — заяви категорично той. — А и конете няма да свикнат с него, прекалено силно и пронизително е. Наранява слуха им. А и моя, ако трябва да бъда откровен. Какво, по дяволите, стана?
— Корлис — изрече Уеб с отвращение. — Беше пияна и не набра кода си, когато влезе.
Лоуъл се намръщи:
— За какво ли е мислила госпожа Лусинда, когато е пуснала тази малка кучка, извинявай за израза, да се нанесе в Дейвънпорт — направо не знам.
— И аз, но, тя се изнася до три дни.
— Не е достатъчно скоро, ако питаш мен.
Уеб се огледа и забеляза Роана в другия край на конюшните.
— Имаме известни неприятности, Лоуъл. Докато не се разрешат, ще задържа алармената инсталация, тъй като е достатъчно силна, за да събуди дори теб тук, а може да се окаже, че се нуждаем от помощта ти.
— Какви неприятности, шефе?
— Някой стреля по мен вчера. Мисля, че е същият човек, който влезе в къщата миналата седмица, а може би дори е същият, който уби Джеси. Ако след като Корлис си тръгне, алармата, се включи, значи, ситуацията наистина е сериозна. В най-лошия случай ти може да се окажеш единствената ни надежда за помощ.
Лоуъл го погледна замислено, а после кимна отривисто.
— Предполагам, че в такъв случай ще трябва да почистя и заредя пушката си — промълви той.
— Ще го оценя подобаващо.
— Госпожица Роана нищо не знае за това, нали?
— Никой — освен мен, шерифа Бешърс и Були Уотс — не знае. А сега и ти. Трудно е да се хване някой, ако е предупреден и очаква изненади.
— Е, надявам се този безобразник да бъде хванат наистина скоро, защото няма да спя спокойно, като знам, че тази дяволска сирена може да се задейства по всяко време и да накара конете да полудеят.
Двадесета глава
Когато Уеб и Роана се върнаха, къщата бе все още с главата надолу. Сега Корлис седеше на стълбите, плачеше истерично и молеше Лусинда да не позволява на Уеб да я изхвърли. Но този път дори собствената й майка не вземаше нейната страна. Пиянството бе доста неприятно, но да плюе върху брат си бе напълно неприемливо.
Брок не се виждаше наоколо, вероятно се бе оттеглил, за да не се изкуши да напердаши сестра си.
На сълзливите настойчиви молби на Корлис Лусинда отвърна само със студен поглед.
— Права си, Корлис. Въпреки че съм с единия крак в гроба, аз все още съм единственият собственик на тази къща. И като такъв давам на Уеб пълното и безусловно право да действа от мое име.
— Не, не — проплака Корлис. — Не мога да се махна, ти не разбираш…
— Разбирам, че се махаш — отвърна Лусинда, без да отстъпи и на сантиметър от позицията си. — Направо си отвратителна. Сега предлагам да се прибереш в стаята си, преди заплахата на Уеб да си тръгнеш утре сутринта да започне да ми звучи още по-приятно, отколкото преди малко.
— Мамо! — Корлис умолително се обърна към Ланет с обляно в сълзи лице. — Кажи й да ме остави!
— Много съм разочарована от теб, — тихо промълви Ланет и мина покрай дъщеря си на път за стаята си.
Грег се наведе и изправи Корлис на крака.
— Горе! — каза строго той, обърна я и я избута по стълбите. Всички ги проследиха с поглед, докато се изкачиха и тръгнаха към апартамента на Корлис. Чуваха хлипанията й до мига, когато вратата решително бе затворена зад гърба й.
Лусинда въздъхна.
— Неблагодарна малка нещастница — промърмори. Лицето й бе пребледняло повече. — Конете добре ли са? — попита тя Роана.
— Никой от тях не е наранен и вече се успокоиха.
— Добре. — Лусинда вдигна треперещата си ръка пред очите си, пое си дълбоко дъх и изправи раменете. — Уеб, може ли да поговорим? Трябва да уточним някои подробности.
— Разбира се. — Уеб пъхна силната си ръка под лакътя й, задай помогне, и двамата тръгнаха към кабинета. Той погледна през рамо към Роана и очите им се срещнаха. Неговите излъчваха спокойствие и топло обещание. — Иди довърши вечерята си — рече той.
Когато останаха сами в кабинета, Лусинда се отпусна тежко на дивана. Дишането й бе затруднено и цялата бе плувнала в пот.
— По дяволите, докторът каза, че сърцето ми също се предава — промърмори тя. — Ето, използвах и ругатня. — Вдигна поглед към Уеб, за да види реакцията му.
Той не можа да се въздържи и се засмя.
— И преди си ги използвала, Лусинда. Чувал съм те да ругаеш онази червеникавокафява кобила, която яздеше някога, така че бе истинско чудо, че ушите й не изсъхнаха и не окапаха.
— Беше същински дявол, нали? — От думите й лъхаше обич. Колкото и упорита да бе кобилата, Лусинда винаги бе успявала да я накара да даде най-доброто от себе си. Допреди няколко години Лусинда се бе държала достатъчно, за да се справя с почти всеки кон, който възсядаше.