— А сега, какви подробности искаш да обсъдим?
— Завещанието ми — смело отвърна тя. — Насрочила съм среща с адвоката за утре сутринта. Трябва да се погрижа за този въпрос, тъй като, изглежда, времето ми е малко по-кратко, отколкото предполагах.
Уеб седна до нея и взе крехката й, трепереща ръка в своята. Лусинда бе прекалено проницателна и твърда, за да се опитва да я успокои с баналните приказки, но, по дяволите, не му се искаше да я остави така.
— Обичам те — каза той. — Бях ти дяволски сърдит за това, че не ме защити след смъртта на Джеси. Много ме болеше, че смяташе за възможно аз да съм го направил. И все още ти се сърдя, но независимо от всичко те обичам.
Очите й се напълниха със сълзи, но тя премига, за да им попречи да потекат.
— Разбира се, че ми се сърдиш. Никога не съм смятала, че ще ми простиш напълно, а и Господ ми е свидетел, че не заслужавам твоята загриженост. Но и аз те обичам, Уеб. Винаги съм знаела, че ти си най-добрият избор за Дейвънпорт.
— Остави го на Роана — рече той. Собствените му думи напълно го изненадаха. Винаги бе мислил за Дейвънпорт като за свой, винаги бе очаквал той да стане негов. Бе работил много упорито, за да го постигне. Но веднага щом думите се отрониха от устните му, осъзна правотата им. Дейвънпорт трябваше да бъде на Роана. Независимо какво смяташе Лусинда или дори самата Роана, тя бе напълно способна да го управлява.
Роана е по-твърда и по-умна, отколкото всички те предполагаха, включително и самата тя. Едва сега Уеб започваше да проумява силата на характера й. Години наред всички я бяха смятали за крехка, прекършена от непоправима емоционална травма от смъртта на Джеси, но вместо това Роана се бе защитавала и бе понасяла всичко. Човек се нуждаеше от особен вид сила, за да може да понася, да приема неизбежното в живота и просто да изчаква то да премине. Напоследък Роана все повече излизаше от черупката си, показваше силата си, отстояваше себе си с тиха зрелост, която не привличаше много внимание, но независимо от това съществуваше.
Лусинда премига изненадано.
— На Роана? Да не мислиш, че не съм го обсъдила с нея? Тя не го иска.
— Не иска да прекара живота си в четене на финансови доклади и в наблюдаване на данните от стоковата борса — поправи, я Уеб. — Но тя обича Дейвънпорт. Дай го на нея.
— Искаш да кажеш да разделя наследството? — възкликна смаяно Лусинда. — Да дам имението на нея, а ценните книжа на теб? — Звучеше шокирана, това никога не бе правено. Дейвънпорт и всичко останало винаги се бе предавало в наследство като едно цяло.
— Не, исках да кажа да оставиш всичко на нея. Така или иначе трябва да бъде нейно. — Роана се нуждаеше от дом. Самата тя му го бе казала, нуждаеше се от нещо свое, нещо, което никога нямаше да й бъде отнето. — Никога досега не е чувствала принадлежност към някое място и ако оставиш всичко на мен, ще помисли, че не е достатъчно добра, за да притежава Дейвънпорт, дори да се е съгласила на условията от завещанието. Тя се нуждае от дома си, Лусинда. В Дейвънпорт трябва да живеят Дейвънпортови, а тя е последната от рода.
— Но… Роана, разбира се, ще живее тук. — Лусинда го погледна несигурно. — Никога не съм мислила, че ще я принудиш да се махне. О, боже! Ще изглежда доста странно, нали? И хората ще започнат да говорят.
— Роана сподели с мен, че възнамерява да си купи своя собствена къща.
— Да напусне Дейвънпорт? — Самата представа за това шокира Лусинда. — Но това е нейният дом.
— Точно така — потвърди тихо Уеб.
— Добре. — Лусинда се отпусна назад, обмисляйки тази промяна в плановете си. Но всъщност това не бе промяна, изведнъж проумя тя. Всъщност това означаваше да остави всичко, както вече си беше. — Но… какво ще правиш ти?
Уеб се усмихна — бавна усмивка, която освети цялото му лице:
— Роана може да ме наеме да се грижа за финансовите й дела — рече безгрижно той. Изведнъж проумя съвсем точно какво желаеше, сякаш бе озарен от прозрение, и всичко му стана ясно. — Освен това възнамерявам да се оженя за нея.
Сега Лусинда онемя. Мина цяла минута, преди да успее да изрече пискливо:
— Какво?
— Ще се оженя за нея — повтори Уеб с още по-твърда убеденост. — Все още не съм поискал ръката й, така че го запази в тайна. — Да, така или иначе щеше да се ожени за нея. Сякаш изведнъж парченцето от пъзела бе поставено на единственото правилно място. Струваше му се правилно. Нищо друго не би могло да бъде по-правилно. Роана винаги бе била негова и той винаги бе бил неин.
— Уеб, сигурен ли си? — попита развълнувано Лусинда. — Роана те обича, но, от своя страна, и тя заслужава да бъде обичана…